Седнахме на една маса пред бараката на ръководителите. Не би било умен ход да ѝ кажа, че от „Гардиън“ нямат представа коя е и че я познавам. Трябваше да си послужа с хитрост, за да разбера самоличността ѝ и за кого работеше. Тя ли ми беше изпратила всичките онези съобщения? Защо?
Тя нервно си прочисти гърлото.
— Професор Белтьо, бихте ли разказали на читателите ни какво търсите при тези разкопки?
Никога не бях чувал някой репортер да споменава читателите по този начин. Включих се в играта от чувство за дълг. Отговорих ѝ, вживявайки се в думите си — използвах изрази от типа на „загадките на миналото“, „полета на историята“ и „мистериите, скрити от мухъла“. Не споменах абсолютно нищо за Пилат Понтийски.
Тя попита за писмото, което е написал до Тиберий, и за писмата, написани от Атик Сенецион до сина му в Рим.
— Откъде знаете за писмата от Сенецион? — поинтересувах се аз.
— Имам добри източници — заяви тя, като преди това се засмя, отклонявайки въпроса.
После продължи нататък. Аз избягвах да отговарям директно на въпросите ѝ елегантно като политик. Тя ми задаваше допълнителни въпроси, издаващи колко много знае. Аз отговарях неясно. Зад това изпълнено с любезност уважение, което се правехме, че си засвидетелстваме, се криеше истината, която и двамата знаехме — че играем игра. През цялото време се опитвах да разбера какво става. Защо тя поиска да се срещнем? Каква беше причината да ми задава всички тези въпроси, чиито отговори очевидно знаеше? Коя беше тя?
След интервюто ми направи няколко снимки пред разкопките.
— От „Гардиън“ не могат ли да си позволят да изпратят отделно фотограф? — нападателно попитах аз.
— Аз самата също се справям добре.
Преди да ми благодари за интервюто, ми съобщи, че щяла да остане в района за няколко дни, за да събере материал за разкопките.
Намерих Козимо при стълбището на храма. Беше застанал на върха му и смучеше лулата си, наблюдавайки разкопаването.
— Добре ли мина интервюто? — попита ме той.
— Това беше тя.
— Коя?
— Знам, че ме мислиш за малко странен, но това наистина беше тя. Жената, която ме следи от няколко седмици.
— Не говориш сериозно.
2
След два часа ме помолиха бързо да отида в бараката на ръководителите на разкопките. Трима от тях, сред които беше и техническият ръководител, се бяха надвесили над една маса и оглеждаха снимка, направена от въздуха. Той вдигна поглед.
— Проучихме околностите с дронове и георадар, както е по процедура — обясни ми после и се вгледа в снимката.
Върху нея се виждаха два оградени с червен флумастер квадрата.
— Храмът — каза техническият ръководител, посочвайки по-малкия квадрат. — Но това какво е?
След това очерта с пръст една много по-голяма структура, разположена по-нагоре.
— Голяма конструкция — отсече той. — Не каза ли, че храмът бил свързан с някакъв дворец?
— Дворецът на Пилат Понтийски — потвърдих аз.
Техническият ръководител не спираше да потупва големия квадрат.
— Значи ни чака още работа, щом свършим с храма — отсече той и се усмихна.
3
Късно следобед екипите от копачи разчистиха цялата мраморна врата, водеща към криптата.
Техническият ръководител извика мен и Козимо да отидем при него. След това слязохме по покритото с пясък стълбище, минавайки покрай застаналите от двете му страни археолози.
— Voilà! — заяви ръководителят, махвайки театрално с ръка към вратата.
Великолепната тежка мраморна врата беше украсена с релефи и заобиколена от три огромни каменни блока: един солиден трегер, поставен върху две колони.
— Как мислиш? — попита ме Козимо.
— Погребална камера! — отсякох аз. — Никога не биха сложили врата, направена от скъп мрамор с толкова много усилия, на обикновен склад.
Не бяхме сигурни как да я отворим и ни отне един час да намерим някакво решение. Работниците поставиха две хидравлични бутала между едната стена на стълбището и вратата. Предпазиха мраморното ѝ покритие с помощта на дъска, пъхната между нея и буталата. След това внимателно започнаха да засилват натиска върху буталата, отваряйки я сантиметър по сантиметър. Тя поддаде с проскърцване. Лъхна ни струя застоял въздух. Вратата бавно се отвори. Когато разстоянието между нея и рамката беше около трийсет сантиметра, буталата и дъската паднаха поради получилия се ъгъл.