Тя явно беше чакала автобусите в селото. След десет минути се появи на коларския път с белия си скутер. Накрая го избута под един храст, доста далеч от амфитеатъра, и окачи каската си на дръжките. Тръгна по горската пътека, водеща към разкопките, отмести куките, с които беше затворена вратата на оградата около тях, и се шмугна през нея. След това спря и зачака. Може би се страхуваше, че към нея ще се втурне глутница побеснели ротвайлери.
Аз пък се спуснах надолу по склона и се промъкнах в криптата. Изгасих прожекторите и клекнах зад саркофага.
Не след дълго я чух как слиза по стъпалата. Допирът на подметки до пясък. Щом застана на входа на криптата, включи едно фенерче. Светлината му трептеше насред мрака в погребалната камера.
Тя затърси измислен плакет.
Рязко се изправих и насочих джобното си фенерче право към мутрата ѝ. Тя толкова се стресна, че леко изписка.
Включих прожекторите.
— Извинявай — казах изключително нападателно, — уплаших ли те?
Тя се сви и се притисна към стената, прикривайки очите си от светлината. Не носеше нито перука, нито грим, нито слънчеви очила. Сега беше просто себе си. Симпатична млада жена. В края на тийнейджърските си години, дори може би в началото на двайсетте. Сега вече със сигурност знаех, че Макнамара я е пратил да ме следи. Наблюдавала е всичко, което съм правил през последните няколко седмици. Защо? Макнамара лично ми повери тази задача. И все пак ми нямаше доверие.
— Коя си ти? — попитах аз.
Тя само ме погледна инатливо в очите.
— Знам за кого работиш — заявих аз.
Тя сбърчи чело, сякаш искаше да каже „за кого“.
— Уилям Макнамара. От Международното научно дружество — продължих аз. — Защо ме следиш?
Тя погледна встрани, без да каже нито дума.
— Виж какво, играта свърши. Следиш ме от дни. Седмици! Флоренция. Рим. Слезе тук долу, защото разказах на Макнамара за един плакет, който знаех, че би го заинтересувал. Измислих си го.
Изведнъж устните ѝ се разтегнаха в самодоволна усмивка.
— Във Флоренция ли ме забеляза за първи път?
— Да?
— Тогава вече отдавна те следях.
В ума ми се загнезди едно ново подозрение, за което досега не се бях замислял.
— Ти ли хакна профила ми в уебсайта на университета?
— Не беше особено трудно. Трябва да поработите над киберсигурността си.
— Когато си проникнала в сървъра, от МНД още не ме бяха наели.
— Направих го по моя инициатива, а не на Уилям. Предложих му да те държа под око и той се съгласи. Не беше сигурен какво да мисли за теб.
— Ти си предложила да ме държиш под око?
— Мхм.
— Защо реши да ме шпионираш?
— Имам си причини.
— Уилям ти е казвал какво ще правя всеки ден. И къде съм щял да ходя.
— Разочарована съм, че чак сега осъзнаваш това.
— Защо ти?
— Какво ми е на мен?
— Нищо. Просто питам защо е дал тази задача именно на теб.
— Защото и без това възнамерявах да те следя.
— Но защо…
— Познавам го, откакто съм се родила.
Не разбирах абсолютно нищо.
— След като мама умря, споделих на чичо Уилям, че възнамерявам да те следя. Обеща да ми помогне, като ми казва за плановете ти, за да мога да го държа в течение относно теб. Не го приемай лично.
— Чичо Уилям?
— Не по кръв. А покрай мама.
Долових треперене в гласа ѝ.
— Какво общо има майка ти с това?
— Всичко.
— Коя е майка ти?
Тя се поколеба за миг, преди да отговори:
— Даян. — След това кимна в знак на потвърждение. — Даян беше майка ми.
7
Не можех да опиша объркването си с думи. Нямах представа, че Даян е имала дъщеря. Познавах я — или поне си мислех, че я познавам! — от повече от двайсет години, обичах я от повече от двайсет години, обожавах я, липсваше ми, научавах за всеки от браковете ѝ, изпитвайки разкъсваща ревност.
Но никога не бях чувал да е имала дъщеря.
Сега, докато наблюдавах тази съвсем млада жена пред мен — слабата фигура, меденорусата коса, намека за лунички и начина, по който в ириса ѝ се смесваха най-различни цветове, подобно на калейдоскоп — ясно виждах, че прилича на нея като млада.
— Съжалявам — казах аз. Сега вече моят глас трепереше. — Не знаех, че Даян е имала дъщеря.
Колко малко съм означавал за нея, щом дори не ми беше казала, че е родила.
— Не те видях на погребението — добавих аз.