— А аз теб — да.
Очите ѝ бяха плувнали в сълзи.
— Как се казваш? — попитах аз и си прочистих гърлото.
— Анджелина.
Не се сдържах и се усмихнах.
— Красиво име. Съжалявам, просто съм изненадан. Мислех си, че познавам Даян достатъчно добре, за да знам, че има дъщеря.
Неловко се засмях.
Изведнъж Анджелина започна да плаче.
— Има още нещо — каза тя.
Разбира се. Винаги имаше още нещо.
Тя ме погледна право в очите.
Преглътна.
Прочисти си гърлото.
Когато заговори, гласът ѝ беше задавен:
— Ти си моят баща.
8
Времето сякаш спря за няколко безкрайни секунди.
Противно на теориите на относителността на Айнщайн и космологичните модели на Хокинг и в съответствие с мистериите на квантовата физика.
Криптата, саркофагът на Пилат и Анджелина бяха станали част от реалност, в която времето и пространството бяха само хипотетични величини и която се налагаше като единствения и неоспорим център на вселената в продължение на много кратко време.
Ти си моят баща.
В мига, в който тази реалност изчезна, аз ахнах и залитнах назад. Казаното от Анджелина се беше взривило в сърцето ми, подобно на водородна бомба, тежаща няколкостотин тона. Пищеше в ушите ми като ехото от някакъв наутофон.
Ти си моят баща.
Това беше невъзможно!
От биологична гледна точка не беше. През онова лято, което прекарах с Даян, спах с нея трийсет и четири пъти. Реших, че се подразбира, че тя взима противозачатъчни. Дори и да беше забременяла, би ми казала. Връзката ни приключи внезапно. Въпреки това е нямала причина да пази факта, че е бременна, в тайна. Да не би да се е страхувала, че ще настоявам да се омъжи за мен? От финансова гледна точка не би ѝ трябвала детска издръжка от главен асистент доктор по археология на държавна работа. Значителното богатство на семейството ѝ беше разпределено из тайни сметки в стари европейски банки.
— Съжалявам — каза Анджелина. Все още беше разстроена. — Не знаех как да ти съобщя.
От устата ми не излизаше никакъв звук.
— Затова исках сам да се досетиш — добави тя, сякаш напълно разбираше, че все още не съм си върнал способността да говоря, и се опитваше да подходи с уважение към състоянието ми.
За един миг бях станал нечий баща.
Тя извади един плик от задния си джоб и ми го подаде. Беше залепен.
Върху него пишеше: „За Бьорн“.
С треперещи пръсти го отворих и извадих листа, който беше в него.
Писмото беше написано с извития почерк на Даян върху дебела жълта хартия на редове.
Двадесет и първа глава
Писмото
Лондон, 24 май 2021 година
Скъпи мой Бьорн,
Когато четеш тези думи, аз вече ще съм си отишла. Ако всичко мине така, както си го представям и се надявам, току-що си научил, че имаш дъщеря.
Анджелина. Красиво име, нали? Малък ангел.
Повярвай ми, Бьорн, тя наистина е ангел. Красив и умен млад човек. Можеш да се гордееш с нея. С нашата дъщеря.
С мен обаче… Откъде да започна? Позволи ми първо да те помоля за прошка. Поведението ми спрямо теб може да се опише само с една дума: позорно. Може би ще разбереш колко дълбоко се разкайвам, когато дори няма да мога да ти кажа всичко това в лицето, както би трябвало и както заслужаваш. Принудена съм да го напиша засрамена и към края на живота си в писмо, което дъщеря ни да ти предаде, след като напусна този свят.
С тогавашния ми приятел се бяхме разделили за известно време, когато изведнъж те видях да стоиш в библиотеката на МНД като някой изтощен ученик. Това, че се влюбих до уши в теб, не беше преструвка от моя страна. Не знам дали не отворих сърцето си за теб, защото бях сърдита на приятеля си. Наистина се влюбих в теб, но през цялото време копнеех да съм с него. След лятото, което прекарах с теб, отново се събрахме.
Онази нощ в Рен льо Шато, когато те напуснах, току-що бях научила, че съм забременяла от теб. А приятелят ми ме беше убедил да дам още един шанс на връзката ни.
Признавам, че постъпих непростимо спрямо теб. Повярвай ми: наистина те обичах. Но приятелят ми беше любовта на живота ми. Или поне така си мислех. Колко любови има една жена? Множество големи и малки? Или само една голяма и множество малки? Аз имах само една голяма. Не мога да го обясня по друг начин. За съжаление, не ти беше любовта на живота ми, Бьорн. Когато голямата ми любов поиска отново да се съберем, нямах друг избор. Бях млада и глупава и те нараних.
После стана каквото стана — разведохме се. Той не беше онзи, за когото го мислех и се надявах, че е. Това, че се разделихме като неприятели, е не само по негова вина, а и по моя. Нито един мъж, когото съм обичала след това, а все пак последваха още два брака и няколко връзки, — не успя да го измести от сърцето ми.