Американец. Дрезгав глас.
— Кое къде е? — проплаках аз.
— Писмото.
„О, боже, писмото.“
— Не е у мен.
Той отиде до вратата и пусна лампата. Аз стиснах очи.
— Погледни ме — нареди ми той.
Направих го, мижейки с очи.
Той насочи револвера към мен.
— Къде е?
— Не знам!
— Днес го взе.
— Взел съм го?
— От библиотеката.
— Това не беше писмото, а проба.
— Какво?
— Проба от пергамента. За да се определи възрастта му чрез радиовъглеродно датиране.
— Покажи ми я!
— Изпратих я по FedEx.
— Кога?
— Тази вечер.
— Докъде?
— МНД.
— Кой?
— Международното научно дружество. В Лондон. За тях работя. Ще направят радиовъглероден анализ на пробата.
Той седна на леглото. Дъхът му беше неприятен.
— Лъжеш.
Виждах очите му през дупките в скиорската маска. Сякаш бях срещнал диво животно насред саваната.
— Предаде ли писмото?
— Нямам никакво писмо.
— Или ще го отнесеш обратно в Лондон рано сутринта?
Той бавно пъхна дулото на револвера в устата ми. Аз я отворих широко, за да предпазя зъбите си. Леденостуденият метал имаше вкус на смазка и желязо.
— Къде. Е. Писмото?
Простенах. Езикът ми се заклещи в дулото. Не можех да отговоря. Той пъхна дулото още по-навътре. Доповръща ми се.
— Последен шанс: Къде. Е. Писмото?
Той извади револвера от устата ми. Отново ми се доповръща.
— Къде е?
— Повярвайте ми, не знам.
— Къде е?
— Казвам истината. Не знам.
— Къде е?
— Това беше проба!
8
Не можех да заспя. Дори след две приспивателни.
Мъжът си беше тръгнал. Ужасяващото преживяване обаче все още ме държеше като внезапен, силен пристъп на треска.
Да се обадя ли на полицията? Повечето биха го направили. Но не и аз. Нямах сили за това. Знаех какво ще стане.
Нищо.
Много шум. Дълги разпити. Но без никаква полза. Никога нямаше да намерят мъжа, който влезе с взлом в стаята ми. Въоръженият американец, търсещ пергаментите, беше професионалист. Човек, който просто изчезваше. Без да оставя следи.
Замислих се дали да не се обадя на инспектор Ломбарди, но реших да не избързвам. Щях да му разкажа по-късно. Какво би могъл да направи?
Към шест часа станах и взех дълъг душ. В девет се обадих на Ломбарди и му разказах за мъжа. Той искаше да изпрати патрулка, но успях да го разубедя.
9
Първата жена, която обикнах, се казваше Грете. Объркано младежко увлечение. Беше професор по археология, а аз — студент. Бе твърде възрастна за мен. Никога не откликна на чувствата ми, но станахме добри приятели. Много години по-късно седях край смъртното ѝ легло. Някога изпитвала ли е нещо повече от приятелска привързаност към мен?
Първото, което ми направи впечатление, когато Ариана Рицо ми отвори, беше това колко много прилича на Грете. Имаше дълга кестенява коса и дълбоки, топли кафяви очи. Изглеждаше на петдесет и няколко години, като Грете, когато се влюбих в нея.
„Забрави — посъветва ме татко, — просто забрави още сега.“
Притеснявах се от мисълта за срещата със задавена от плач вдовица, потънала в огромна скръб. Не знаех как да се държа с неутешими хора. Ариана Рицо обаче изглеждаше по-скоро като жена, осъзнала сериозността на положението, отколкото като задавена от плач вдовица. Леко ми се усмихна и ме пусна да вляза в антрето.
— Моля, приемете моите най-искрени съболезнования — официално казах аз.
— Благодаря.
— Сигурно сте преживели шок — механично отбелязах аз.
— Благодаря — повтори тя. Снизходително.
Един мъж дойде при нас в антрето.
— Карло Алтомаре — представи се той.
— Белтьо.
— Добър приятел — обясни Ариана Рицо.
— Опитвам се да помагам на Ариана, доколкото мога — добави той.
— Не знам дали ще мога да ви помогна — заяви тя, докато закачваше якето ми на закачалката. — Изобщо не съм запозната с работата на Самуел като цяло и по-специално с пергаментите.
Реещите се из всекидневната прашинки блестяха на фона на сутрешната слънчева светлина, която нахлуваше през прозорците. На масата там Ариана Рицо беше сложила кана с кафе и купа с бисквити. Наля ми една чаша, без да пита дали искам.
— Извинете, че ви се натрапвам — рекох аз. — Но е от голямо значение за историята и науката да намеря писмото, върху което е работил.
— Никога не обсъждахме работата си.
— И все пак…