А къде бях аз? Сега ще ти разкажа: в качеството си на началник на стражата трябваше да помогна на стражата на храма да залови подстрекателя Исус. Луната вече беше изгряла, когато тези мъже се присъединиха към отряда ми край градските стени. Все още бе топло. Заедно се затичахме леко към Гетсиманската градина, където щяха да бъдат подстрекателят и сподвижниците му. Искам да ти кажа, че отивахме на красиво място. Представи си една голяма градина или малък парк. Намира се в малка долина недалеч от градските стени, храма на евреите и така наречената им Стена на плача. Според предателя, Исус щял да прекара нощта там. Бяхме запалили факли и се бяхме въоръжили с мечове и тояги. Бяха ни казали, че официално Исус и хората му проповядвали мирна философия, но не можехме да разчитаме на това. А ако той наистина беше сикарий, можеше да им нареди да ни нападнат. Така че трябваше да внимаваме.
Началникът на синедрионската стража се казваше Симон. Той ни водеше в тъмното. От виещата се пътека се вдигаше прах. За да влезем в градината, трябваше да прекосим един поток, който се казваше Кедрон. Симон ни каза, че предателят, чието име беше Йехуда Ишкериот, или Юда Искариот на нашия език, щял да ни покаже кой е Исус, като го целуне по бузата. Този Юда бил ковчежникът на групата и бил единственият апостол, който не бил галилеец. По-късно един начетен центурион предположи, че тази целувка сигурно била вдъхновена от свещената книга на евреите. В Тората пишело, че целувката от враг е предателска и че Йоав целунал Амаса по брадата, а после го пробол в корема с меч.
Разпределиха ни около градината на три групи с войници и стражи, за да им пресечем пътя за бягство. Изчакахме, докато всички застанат на позиция, и заедно започнахме да ги обграждаме от всички страни. Чухме, че ни забелязаха. Щом се приближихме, един от тях изтича до един друг и го целуна по бузата. Съвсем леко и набързо. Целунатият мъж беше нисък, но имаше благо лице и приятен глас. Излезе напред и попита кого търсим. „Някой си Исус от Назарет“ — обясних аз. „Това съм аз“ — заяви той. После повтори въпроса си, сякаш не ме беше чул: „Кого търсите?“. Аз отново му обясних: „Исус от Назарет“. Тогава той заяви: „Вече ви казах, че това съм аз“. Така протече разговорът ни.
Пристъпихме напред с вдигнати мечове, за да го заловим. Тогава възникнаха проблеми. Няколко от хората му ни нападнаха, викайки: „Не сме разбойници“. Самият Исус стоеше напълно спокойно. Усмирихме побойниците и тогава вече можехме да го заловим. Той стоеше спокойно през цялото време и чакаше. Сякаш вече се беше примирил със съдбата си. Помислих си, че не е кой знае какъв подстрекател. Видяхме ясно, че тези мъже не бяха толкова миролюбиви, за колкото се представяха, когато един от тях извади меча си и отсече ухото на един от стражите на храма. По-късно научих, че нападателят се казва Симон Петър, но ще се върна на него след това. Исус се ядоса. Нареди на Симон Петър да прибере меча си в ножницата и строго заяви, че който вади нож, от нож умира. Двама от стражите на храма се втурнаха да заловят нападателя, но аз ги спрях в качеството си на началник на залавянето. Бяхме отишли там, за да хванем Исус, и не исках да пропилявам шанса ни с открита битка със сподвижниците му. Дори да останеш без ухо, имаш още едно.