— Заедно с още трийсет и пет хиляди души.
По тона му си личеше, че упорстването ми започва да му дотяга.
— В календара върху бюрото на Рицо е била записана уговорка за 20 часа в петъка, когато е умрял — продължих аз. — Има само инициали. CA. Козимо Д’Анджело.
— Или Карло Алтомаре.
— Кой?
— Любовникът. Казва се Карло Алтомаре.
Онзи приятел, който беше у Ариана Рицо в срядата, когато я посетих.
— Намерихме имейли и съобщения, които потвърждават връзката им — продължи Ломбарди. — Карло Алтомаре е купил апартамент, където са смятали да живеят.
— Но…
— Сигурни сме, Белтьо. Алтомаре вече е арестуван.
Той търпеливо ми обясни какво имат срещу него. Вече ми беше казвал повечето неща. Но имаше и още. През 1987 година бил осъден за сексуално посегателство над малолетна. През 1992 година участвал в сбиване в бар. Ломбарди го смяташе за кандидат с явен мотив.
Изброих всичко, което засилваше подозренията ми спрямо Козимо Д’Анджело. Ломбарди обаче беше все така уверен, докато аз започнах да се съмнявам в тезата си.
— Номерът на Алтомаре в списъка с обажданията на Рицо ли е? — попитах накрая.
Той нямаше как да не признае, че не е. За сметка на това Алтомаре и Ариана Рицо бяха разговаряли двайсет и шест пъти през седмицата преди убийството и си бяха изпратили петдесет и осем съобщения.
— По всичко личи, че Рицо си е уговорил среща с любовника на жена си — отсече Ломбарди.
— Защо му е да се вижда с него? Не би ли било по-логично да разпита жена си за това?
— Тя твърди, че не е знаел за връзката им.
— Но от полицията смятате, че е знаел и е решил да се изправи срещу любовника?
— Белтьо, по разбираеми причини не можахме да зададем този въпрос на Рицо.
Дадох време на раздразнението му да премине.
— Защо са щели да се срещнат в Капела Медичи?
— Това се надяваме да ни обясни любовникът на госпожа Рицо.
След този безсмислен разговор изпратих имейл на Уилям Макнамара, прикачвайки снимките от охранителните камери пред „Библиотека Медичи Лауренциана“. Помолих го да накара някого да провери дали някой от тези мъже е Козимо Д’Анджело. Този път ми отговори веднага. Пишеше, че мъжът на едната снимка може и да е той. Беше прикачил нова, ясна снимка на Д’Анджело.
Трябваше да отида в Сан Марино, за да го намеря. Унило се обадих на Изабела, за да отменя срещата ни. Не ми вдигна. Изпратих ѝ съобщение, в което ѝ обясних, че веднага трябва да замина за Сан Марино, за да продължа да разследвам тази мистерия, и обещах да я потърся веднага щом мога.
Сякаш изоставях любимата си и се качвах на кораб, който щеше да ме отведе в далечни и непознати земи.
Сине мой,
Да, пиша „сине мой“, моя плът и кръв. Вече не си дете, юноша или дори млад мъж. Сега ти самият си мъж, чиято коса посивява при слепоочията. Сигурно винаги е имало бащи и майки, които са изпитвали същия този парализиращ страх при съзнанието за собствената си тленност… Мина известно време, откакто ти писах за последно. През нощта, след като приключих предишното си писмо, се разтреперих. На сутринта ме връхлетя треска и дни наред ме мъчиха болки, задух и кашлица, която сякаш изпълваше дробовете ми с горящи въглени. С ръка на умореното си сърце си помислих, че е дошъл сетният ми час и че никога няма да довърша историята, която исках да ти разкажа. За щастие, вече съм по-добре.
Ние, римляните, екзекутираме най-низките сред нас — роби, пирати, разбойници и врагове на държавата — като ги приковаваме към кръстове. Евреите си имат свои собствени методи, като например пребиването с камъни. В нашата традиция обаче разпъването с придружаващите го непоносима болка и дълбоко унижение отдавна е предпочитан начин на екзекутиране на помията на обществото.
Изведохме Исус от килията му рано сутринта. Горкият човек не приличаше на себе си. Лицето му беше подуто и насинено, устните — разцепени и покрити с корички, а клепачите — слепнали. Слънцето грееше и денят щеше да е горещ. Усещах мириса на снощните вече гаснещи огньове и сладък аромат, който се носеше откъм нивите отвъд градските стени. Исус, изглежда, не беше спал много. Това не бе учудващо, като се имаше предвид на какво го бяха подложили предишния ден и съдбата, която го очакваше. Въпреки това от него лъхаше достойнство. Най-възрастните евреи бяха предложили той сам да отнесе кръста си до мястото на екзекуцията, за да го унижат още повече. Войниците му сложиха трънен венец.