Голгота се намираше отвъд градските стени. Звучи зловещо, но това име означава „череп“. Исус затегли тежкия кръст през тесните улици на Йерусалим. От крепостта до Голгота го следваше голяма тълпа. Един мъж се опита да му помогне, но войниците го пропъдиха. Много жени плачеха. Щом стигнахме до Голгота, предложихме на Исус вино със смирна, но той само го опита и ни го върна. От хълма виждахме храма и покривите на къщите, подаващи се над градските стени. Пред очите ни се откриваха и маслиновите гори, нивите и лесовете около Йерусалим, както и далечният хоризонт. Сякаш всичко това гореше насред тази жега. Исус мълчеше, като че ли нищо от случващото се не го засягаше… или знаеше какво го очаква. Сигурно се е чувствал странно при мисълта, че ще умре в такъв хубав ден. Бях закачил една табелка на кръста по нареждане на Пилат: „Исус — цар на евреите“. Това изобщо не се хареса на върховните жреци и те изпратиха хора при него, които да го помолят да я свали. Той обаче беше непреклонен. Все още бе ядосан, че ще трябва да носи отговорност за смъртта на този мъж. Щяхме да го разпнем след три часа. Беше се събрала голяма тълпа. Някои му бяха последователи, но повечето просто искаха да погледат. Точно както хората се радват на гладиаторските битки, и разпъванията привличат публика, която се забавлява, наблюдавайки чуждите мъчения и смърт. Ако можеш, ги разбери. Еврейските лидери стояха отделно. Меко казано, нетърпеливият поглед на върховния жрец се спря върху мен. Наредих на четирима от хората си да приковат ръцете и краката на Исус към кръста. Дори за безстрашен римски легионер това всъщност беше неприятна задача. Първо се заеха с дланите му. Той викаше от болка. Пироните трябваше да минат между точно определени кости. Ако ги забиеха през дланите му, след известно време те щяха да минат през тях заради тежестта на тялото му. В най-лошия случай той можеше да падне напред, при което и стъпалата му щяха да се освободят.
Когато приковаването най-накрая приключи, Исус хленчеше като всеки друг бандит. Издигнахме кръста с помощта на въже и го закрепихме в дълбоката дупка с камъни и пясък. Няколко от войниците ми хвърлиха чоп кой да вземе парцаливите му дрехи. Хората наоколо клатеха глави и му се подиграваха. „Спаси се и слез от кръста!“ — извика един, предизвиквайки презрителния смях на тълпата. Върховните жреци и начетените евреи се присъединиха към онези, които не спираха да му се подиграват. Аз лично смятах, че вече си е изтърпял наказанието. Сега го очакваха само болки, мъчения и смърт. Разпределих хората си така, че винаги да има по трима, които да наблюдават него и двама разбойници, които също бяха разпнати тогава. Забравил съм имената им. Хората ми, които нямаха работа, можеха да си почиват под дърветата. Слънцето напичаше. На голяма част от тълпата ѝ омръзна да стои и да гледа, така че хората тръгнаха обратно към разхлаждащите сенки на града. Разпнатите нещастници обикновено умираха след два-три дни, така че тази гледка постепенно омръзваше. Повечето хора се задоволяваха с това да наблюдават приковаването към кръста и издигането му, което се радваше на най-бурните възгласи на тълпата. След това обаче щяха да минат часове и дни, докато осъденият на смърт най-накрая намери покой в смъртта. Човек би си помислил, че на разпнатите им изтича кръвта, но казваха, че мнозина се задушавали от това висене. Повечето умираха от изтощение.
На равни интервали от време откъм тримата разпнати долитаха полузадавени стонове. Един гълъб долетя и кацна на върха на единия от кръстовете. Откъм града се чуваше далечен шум. Там животът продължаваше както обикновено, а тук трима мъже висяха, очаквайки смъртта си. Жените, които бяха последвали Исус, плачеха: някои — тихо и с подсмърчане, сякаш не искаха никой да ги чуе, а други — високо и разтърсвани от ридания. От време на време подухваше разхлаждащ ветрец. „Жаден съм“ — простена Исус. Наредих на един от мъжете си да натопи гъба в поска, каквато обичаха да пият войниците — оцет и вода с билки. Мъжът закачи гъбата за върха на стрък исоп и я доближи до него. Той изсмука известно количество и почувства облекчение… времето минаваше бавно. Съзрях група издути облаци на хоризонта, движещи се с вятъра към нас. На един хълм видях овчар и стадото му. Отнякъде долетя шум от играещи си деца, а веднага след това — лаят на диви песове. Когато седмият час най-накрая настъпи, се заоблачи. Изгарящата жега леко намаля. Сенките на облаците бавно преминаха през местността наоколо. Изтекоха още три часа. Аз дремех, облегнал се на един камък, и си мислех за теб и майка ти. Изведнъж Исус извика на своя език: „Eloï, Eloï, lemá sabaktáni?“. Не говореше иврит като жреците, изтъкнатите евреи и някои други техни сънародници в Йерусалим, а на галилейски диалект на един език, който се казваше арамейски. На мен всички тези езици ми звучаха еднакво. По-късно един учен човек ми обясни, че Исус казал: „Боже, Боже, защо ме изостави?“. Въпреки че, когато извика това, не разбрах нито дума, ми стана жал за него. Наредих на един от хората си да му поднесе напоената в поска гъба, но на него вече не му се пиеше. Покрай нас минаха няколко души, двама от които водеха магарета, вързани с въже. Спряха и се загледаха в тримата разпнати, след което поклатиха глави и си продължиха по пътя. Ято скорци се понесоха нагоре към небето, описвайки красиви фигури. Исус извика високо нещо, което не чух, а дори и да бях чул, нямаше да го разбера. След това главата му клюмна напред. Групата жени, която беше наблюдавала разпъването от разстояние, избухна в шумен плач. Някъде в далечината изтрещя гръмотевица. Аз лично се съмнявах да е умрял. При разпнатите смъртта обикновено настъпваше след няколко дни. Хората ми обаче кимнаха в знак на потвърждение: Исус беше мъртъв.