Преди да изляза, изпратих съобщение на Уилям Макнамара, в което го помолих да накара няколко историци от МНД да намерят всичката информация за Regnans in Excelsis. После написах на непознатия какво според мен означава Angelic sex sinners.
От хотела до кооперацията, в която живееше Д’Анджело, беше само десет минути пеша. Въпреки чадъра се измокрих до кости в този силен дъжд. „Виа Палацина“ представляваше късна, тясна улица, която пресичаше главния път по диагонал. Намерих входа на Д’Анджело и няколко минути се прокрадвах наоколо, докато накрая една възрастна жена не отвори входната врата. Разтегнах устни във възможно най-дружелюбната си усмивка, след което ѝ задържах вратата и я попитах дали може да ми помогне:
— Опитвам се да се срещна с Козимо Д’Анджело.
Жената отвори чадъра си, огледа ме скептично и накрая заключи, че не съм опасен.
— От една седмица прибирам писмата и вестниците му — съобщи ми тя. Тази сутрин обаче не намерих вестника му, така че може би се е прибрал.
— Къде е бил?
Пак онзи скептичен поглед.
— Ще трябва да му позвъните на вратата и да го питате.
Изпитвах нужда да го огледам, преди да се изправя срещу него. Застанах до една кръчма на ъгъла малко по-надолу. Дъждът барабанеше по жълтия чадър.
3
Козимо Д’Анджело излезе след един час. Разпознах го от снимката от охранителната камера пред „Библиотека Медичи“ и другата, която ми изпратиха от МНД. Той беше нисък и много дебел. У него нямаше нищо тайнствено или подозрително. Мустаци и каскет. Приличаше на Еркюл Поаро след пиянска нощ. Отвори въгленовочерен чадър. Аз застанах до парапета на терасата пред кръчмата, така че се оказах с гръб към него, когато мина покрай мен. Пресече улицата, опитвайки се да прескочи една локва, и тръгна надолу по „Виа Дж. Джакомини“. На няколко пъти се обръщаше и се оглеждаше. Сякаш усещаше, че някой го следи. Може би се страхуваше от полицията? По движенията му си личеше, че се опитва да ходи бързо, но пълнотата му пречеше. Аз пресякох улицата, подтичвайки, за да не е толкова очевидно, че го следя изпод жълтия си чадър. Той се обърна. Бързо и плахо. Нямах представа дали ме е забелязал. След няколкостотин метра пресече „Виа Дж. Джакомини“ по диагонал и влезе в един магазин за хранителни стоки. Хвърлих бърз поглед в магазина, докато минавах покрай него. Не го видях. Продължих още малко надолу, а накрая застанах под една стряха и зачаках.
Нещо не се връзваше. Но не можех да определя какво. Козимо Д’Анджело изобщо не приличаше на убиец. Възможно ли беше този книжен плъх — учен, хуманист, начетен историк и естет — да е бутнал Самуел Рицо от някакво скеле, за да се сдобие с писмото?
Една светкавица освети небето. Веднага след това изтрещя гръмотевица и сякаш околността беше заляна от шум. Докато чаках, се обадих на Уилям Макнамара. Казах му, че подозирам, че Козимо Д’Анджело стои зад убийството и кражбата на писмото, и обясних защо. После обаче искрено заявих, че не разбирам как той може да е убиецът.
— Какво да правя? — попитах аз. — Ако той е извършителят, не мога просто да се изправя лице в лице срещу него.
— Ще изпратя няколко агенти — реши Макнамара.
— Агенти?
Прекъсна ни поредната гръмотевица.
— Бивши военни. Имаме контакти в Рим. Мъже с повече опит в полевата работа от вас — каза той, при което долових насмешката в гласа му. — Но в най-добрия случай ще дойдат вечерта.
— А дотогава?
— Наблюдавайте Д’Анджело. Възможно е да се опита да избяга.
Търпението беше сред силните ми страни, но се изчерпа след четиресет и пет минути. Колко храна му трябваше? Няколко пъти минах покрай магазина, без да го забележа. Накрая се престраших да вляза.
Нямаше го.
Взех пакет бисквити за пред продавача. Чорапите ми жвакаха в обувките. Зад тезгяха видях отворена врата, разкриваща тесен коридор със стълби, които водеха до съседната улица. Сигурно ме беше забелязал и се бе досетил, че нещо не е наред.
Качих се в колата под наем и паркирах с лице към кръчмата на „Виа Палацина“, където живееше Д’Анджело. Сега щях да го видя, ако се опиташе да излезе от кооперацията. Прозорецът на колата беше запотен, така че не можех да прочета какво е написано със спрей на асфалта. Може би външни лица не можеха да спират тук? Бях извършвал и по-големи престъпления. Докато чаках, получих съобщение от инспектор Джорджо Ломбарди. Бяха пуснали Карло Алтомаре, любовника на Ариана Рицо. Записите от охранителните камери в хотела, в който двамата бяха прекарали няколко часа петък вечерта, му осигурявали желязно алиби. „Обратно на старта“ — пишеше Ломбарди. Това се отнасяше и за мен.