— Наеха ме от МНД в Лондон — обясних му аз.
— Защо?
— За да намеря откраднатото писмо.
— Значи наистина ти отговори на имейла ми.
— Да, разбира се. Защо не отговори?
— Ела, ще ти обясня — заяви той, при което върху лицето му се изписа изражение, което не можех да разтълкувам. — Но, скъпи ми Белтьо: писмото изобщо не е било откраднато.
5
Изглежда, апартаментът на Козимо Д’Анджело беше обзаведен от мъж, който нямаше жена до себе си. Една съпруга с усет за стил със сигурност би му помогнала в обзавеждането с умни съвети относно науката за цветовете, дизайна, издържан в един стил, и перфектното разположение на мебелите според златните принципи на фън шуй. Всяка стая беше пълна с етажерки с книги. Мебелите бяха в различен стил и препращаха към различни епохи. Но беше подредено. Това трябваше да му се признае.
— Не е за вярване — промърмори той и ме отведе във всекидневната — Бьорн Белтьо! Не е за вярване.
Говореше на себе си.
Направо бях прогизнал, така че донесе сухи дрехи. Панталоните ми стояха твърде къси и широки, но за щастие, имаха тиранти. Ръкавите на пуловера ми стигаха до предмишниците.
Д’Анджело развеселено ме погледна.
— Не са точно твой размер.
Чувствах се като цирков клоун.
Чуваше се тракането на зъбните колела в един голям и много стар стоящ часовник. Той отмери три удара толкова силно, че човек би си помислил, че предвещава края на света и идването на Исус. Д’Анджело изчака звънът да премине и добави:
— Извади чист късмет, като ме срещна случайно. Прибрах се едва късно снощи.
— На почивка ли беше?
— По-скоро бих го нарекъл бягство.
Тази дума остана да трепти във въздуха между нас.
— От кого?
— Мъжът, който уби Самуел.
— Познаваш ли го?
Той поклати глава.
— Американец е. Това е всичко, което знам. Виждал съм го само да ме следи по диагонал зад мен.
Това без съмнение беше същият онзи мъж, който пъхна револвер в устата ми.
Не можех да твърдя, че през краткото време, прекарано с Козимо Д’Анджело, съм го опознал изцяло. В едно обаче бях сигурен: този мъж не е убил Самуел Рицо. Просто не беше такъв човек.
В една фруктиера върху шкафа беше оставена извита лула. Той я напълни с тютюн от кръгла кутия с червен капак, на която пишеше Dunhill Standard Mixture, и я запали с кибритена клечка.
— Кога разбра, че Рицо е мъртъв? — попитах аз.
Той вдиша тютюна с голямо задоволство. Затвори очи, оставяйки дима бавно да влезе в ноздрите му, и накрая пак ги отвори.
— В събота. Прочетох за това в онлайн вестник. Но се страхувах, че се е случило най-лошото, още от петък вечерта.
— А къде беше цяла седмица?
— В Париж — отвърна той и засмука лулата. — Можех да отида където и да е. Хонолулу. Дар ес-Салаам. Исках просто да се махна. Да се скрия в голям град, пълен с хора. Бях уплашен. Умирах от страх. Едва вчера посмях да се прибера.
— И тогава се появих аз.
Д’Анджело отново изпълни дробовете си с тютюнев дим.
— Цял ден бях нащрек. Привиждаха ми се врагове иззад всеки храст — разказа той, след което се засмя по-скоро нервно, отколкото сърдечно. — Така че, когато разбрах, че ме следиш — неособено дискретно с този жълт чадър, — си помислих най-лошото — добави Д’Анджело и изпъна гръб. — Точно така. Беше ме страх, че може да си един от тях.
— Кои?
— Бандата, свързана с американеца.
— Коя банда?
— Нямам представа.
Американецът едва ли работеше сам. Но кой го беше наел? Мафията? Търговец на черния пазар? ЦРУ? Арабски шейх? Ватикана?
Козимо Д’Анджело си прочисти гърлото, прекъсвайки размислите ми.
— Как ме намери, Белтьо?
Обясних му как съм стигнал до него по пътя на логиката и чрез тълкуване на съвпаденията.
— Със Самуел Рицо сме повече от колеги, които се познават отдавна. Освен това сме и приятели — разказа ми той. — Работили сме заедно върху много проекти през последните двайсет-трийсет години. Когато той получи пергаментите от Алекзандър Дъръм Лойд и осъзна, че става въпрос за писмо на Пилат Понтийски, се обади на мен, разбира се.
— Каза ли какво е написал Пилат?
— Не искаше да навлиза в подробности по телефона. Използва думата „сензационно“. Писмото било безценно. С изключително голяма стойност.
— Във финансов смисъл? Или исторически?
— И в двата.
— Какво стана после?
Отне му малко време отново да запали лулата, след което отвърна:
— Планираше да снима пергаментите петък вечерта. Помоли ме за помощ.