— За какво?
— За снимките, но най-вече за да направя оценка на съдържанието. Съществуваше известна опасност да е фалшиво, не си ли съгласен?
— Значи си отишъл във Флоренция?
— Тръгнах натам с колата петък следобед. Когато пристигнах вечерта, той беше страшно нервен.
— Спомена ли защо?
— Някакъв колега му се обадил да го предупреди. Вече били плъзнали слухове.
— Слухове?
— За писмото.
— Кой е бил този колега?
Той поклати глава.
„Изабела Конти?“ — помислих си аз.
— Кой е знаел, че Рицо те е повикал? — попитах после.
— Никой.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно. Не казах на никого.
— Какво стана онази вечер?
— Тъкмо бях стигнал до лабораторията за изследване на ръкописи, когато се появи онзи американец. Съвсем неочаквано. Просто изникна отнякъде.
— И не те видя?
— Самуел тъкмо беше извадил пергаментите от сейфа. Аз ги държах. Но бях скрит от неносеща стена, която разделяше част от лабораторията на две. Американецът стоеше с гръб към мен. Ако се беше обърнал, погледът му щеше да попадне право върху мен.
— Значи затова Самуел Рицо е хукнал надолу по стълбите в дъното на лабораторията.
— Пожертва се. Подмами американеца да тръгне след него. Отдалечи го. От мен. От писмото. А после… — Тук гласът му му изневери. — Ами знаеш какво стана.
— А ти какво направи?
— Избягах. На безопасно място. Излязох от библиотеката. Прибрах се в Сан Марино. А после продължих към Париж.
— Къде е писмото?
— Скрих го.
— Къде?
— На сигурно място.
Зарязах темата.
— Забеляза ли нещо необичайно след това? — попитах аз. — Нещо, което предполага, че някой може би знае за теб?
Той леко се засмя.
— Не и преди да се появиш ти.
— Защо не потърси помощ?
— Направих го!
— Към кого се обърна?
— Обадих се на полицията и говорих с някакъв безнадеждно млад следовател. Той не ме прие на сериозно. Записа си името ми и каза, че щели да ми се обадят. Не го направиха. Накрая някой ми звънна, защото номерът ми бил в списъка с обаждания на Самуел, но това, което му казах, изобщо не му направи впечатление. Просто не ми повярва. Замислих се дали да не се обадя на Алекзандър Дъръм Лойд, но реших да не рискувам. Преди да замина за Париж, си направих имейл регистрация в един компютърен клуб и писах на МНД. Предположих, че са замесени.
— И получи отговор — отбелязах аз. — От мен.
Д’Анджело засрамено си прочисти гърлото.
— Честно да ти кажа, Белтьо, отговорът ти ме разтревожи още повече — призна той, при което бузите му почервеняха. — Реших, че имейлът ми е попаднал в грешни ръце и че ти си някой, който се представя за Бьорн Белтьо, за да ме подмами. Защо точно ти — самият Бьорн Белтьо — би отговорил от името на МНД? Трябва да разбереш: умирах от страх! Бях паникьосан. Параноичен. Не разсъждавах логично. Нищо чудно, че от полицията не ми повярваха — сигурно съм звучал като някакъв луд. Нямах доверие на никого! Не знаех към кого мога да се обърна или от кого да потърся помощ. Отговорът ти — или отговорът от човека, който реших, че се представя за теб — ме убеди, че МНД е компрометирано.
— Спомена, че не си искал да рискуваш, като се свържеш с Алекзандър Дъръм Лойд.
— Нямам му доверие.
Погледнах го объркано.
— На Дъръм Лойд? Но той ръководеше разкопките в Лион. Лично донесе писмото на Рицо.
Д’Анджело зашари с очи.
— Алекзандър винаги е бил опортюнист.
— Отдавна ли го познаваш?
— Твърде добре. Като историк е ненадминат. Но има и други страни. Запознах се с него, докато учихме заедно в Йейлския университет през 90-те години.
Погледнах го въпросително.
— През 1994 година продаде две страници от Codex Christianus, който университетът анализираше, на един американски колекционер. Никога не го хванаха. Дори не мисля, че някога разбраха за кражбата, защото кодексът е обемен. Оттогава му нямам доверие.
Изобщо не подозирах за тази страна на Алекзандър Дъръм Лойд. Въпреки че не го познавах много добре, винаги съм го уважавал и съм го мислил за сериозен учен. Сработихме се добре в Лион. Никога не съм допускал, че може да изпитва алчност, която да надделява над почтеността му на учен.
Козимо прекъсна размислите ми.
— Докато бяхме в университета, двамата работихме за един американски милиардер. Религиозен фанатик. Ама че скица! — отбеляза той и се изкиска.
— Религиозен фанатик?
— Беше обсебен от идеята за края на света.