— Витрините — отговори Козимо и потупа тази пред нас. — Сложих писмото на Пилат под една от купчините писма на Нострадамус. Пергаментите бяха само малко по-големи от останалата ръчно изработена хартия.
Едва се сдържах да не ахна.
— Някой палеограф, консерватор, дори типограф лесно би ги различил — отбелязах аз.
Римляните са писали големи букви и не са оставяли място между думите. Едва по-късно се наложил друг начин на изписване — с разстояние между отделните думи и малки и главни букви.
— Разбира се. Но оставих писмото на Пилат най-отдолу.
Козимо се усмихна триумфално. Нахакано перна витрината с пръсти. След това извади един ключ, закачен на жълта табелка, от джоба си. Клекна и се вгледа в купчината писма зад стъклото.
Изведнъж сбърчи чело.
— Боже господи! — възкликна той.
Никога не бях виждал човек да пребледнява. Но предположих, че точно това се случва с Козимо. Той премести поглед от купчината писма към мен.
— Пергаментите ги няма.
Сине мой,
Вчера на надзирателя на робите му се наложи да нашиба един от тях с камшик. Става въпрос за един инатлив младеж от племето на херуските, който бил хванат in flagrante delicto със съпругата на един фризийски роб. Тази случка предизвика голяма олелия. Понякога ми се иска да се отърва от всички неприятности, съпътстващи притежаването на роби.
В предишното си писмо съвсем накратко ти разказах за срещата си с родителите на Исус и с Мария от Магдала. Един от сподвижниците му — за които сега се твърди, че са били дванайсет, а всъщност бяха много повече — се казваше Симон, син на Йона и брат на Андрей. Именно той отсече ухото на един от стражите в Гетсиманската градина. Разказах ли ти за това? Първоначално се прехранвал като рибар в Капернаум, един гарнизонен град при Галилейското езеро, немного далеч от Магдала. Бил женен, но когато Исус го повикал, изоставил и съпругата си, и лодката си. Когато отишъл при него, той го кръстил Кифа, което на неговия език означава Канара или Петър. След разпъването Симон Петър, както вече ще го наричам, избяга обратно в родния си град. Тъй като така и така бяхме в онези краища, отидох до дома му. Оставих го да си мисли, че е обвинен в подкрепа на бунта в Йерусалим и отсичането на ухото на един от стражите на върховните жреци в нощта, в която заловихме Исус.
Симон Петър беше странен човек. Не можах да го разгадая. В единия момент изглеждаше настъпателен и самоуверен, а в другия — притеснителен и сдържан. Реших, че е почтен човек. През първите няколко часа действително се опита да отрече, че познава човек на име Исус, но накрая реши да спре с лъжите. За да спечеля доверието му, му напомних, че можех да го обвиня в отсичането на ухото на стража още в Гетсиманската градина. Леката ми заплаха го предразположи. Но едно трябва да призная: изискваха се усилия, за да разбереш какво мисли наистина. По време на разпита заяви, че Исус бил синът на еврейския бог. Но не вярваше, че щял да страда и да умре заради хорските грехове. Смятал, че щял да стане цар долу, на Земята, а не в отвъдното. Искаше му се да вярва в думите и учението му, но ме остави с впечатлението за човек, който отчаяно се опитва да го напасне към собствения си мироглед. Хем заявяваше, че е негов сподвижник, хем се отричаше от него. Ужасно объркващо. Сподели ми, че Исус направил дванайсетте апостоли част от някакъв божествен план. Всеки от тях щял да бъде възнаграден за това на небето. Когато обаче го попитах за този план, започна да говори с недомлъвки. Заяви, че Исус бил слязъл на Земята в качеството си на месия и че трябвало да умре, за да избави нас, хората, от всичките ни грехове и вината ни. Дори Симон Петър не успя да ми обясни нещата по разбираем начин. Доколкото разбрах, беше все едно Марс, синът на нашия бог Юпитер, да се пожертва в битка в името на всичките си войници, пречиствайки ги от всичките им злодеяния. Нещо от този род. Не разбрах каква е логиката. Тази вяра ми е непонятна и до ден днешен. Отново го попитах в какво се е състоял онзи план. Не биваше да го правя. Симон Петър започна да говори за милостта на своя бог и за Исус, който бил истински Божи син и който говорел на езика на вечния живот. Такива думи използваха сподвижниците на този човек. Божествена милост? Език на вечния живот? Не разбрах абсолютно нищо от това възвишено многословие. Но останах с впечатлението, че според апостолите богът им имал някакъв план, който включвал Исус и с който той и Юда били напълно запознати. Юда бил обещал да помогне.