В тази поредица от писма съм описал резултатите от проучванията и разпитите, които проведох. Но те не обясняват заговора, който разкрих. За да разбере човек какво всъщност се случи в дните преди и след разпъването и така нареченото „възкръсване“, му трябва интуиция, остър ум и въображение. В следващото си писмо, синко, ще предам, доколкото мога, своето собствено разбиране за случилото се през онези странни дни преди половин век, когато заловихме и разпнахме човек, представящ се за царя на евреите и сина на бога им. Достигнах до съвсем друга версия за истинските събития въз основа на проучванията и разпитите, които проведох, повърхностното ми прочитане на няколко от свещените еврейски текстове и разговорите ми с начетените евреи. Трябваше да замина за Цезареа Маритима, където да изложа заключението и аргументите си пред Пилат. След като му обясних хипотезата си, той добре се посмя и нарече Исус хитрец, каквото и да разбираше под това.
Стига толкова за днес. Не съм във форма. Имам чувството, че нещо в мен бавно се разпада. Органите ми са започнали да ме подготвят за дълбокия сън — за щастие, неособено болезнено. Дотогава ще се отдам на кратка нощна почивка, стига онази проклета кашлица да не ми попречи да заспя.
С обич,
баща ти, Атик Сенецион
Дванадесета глава
Префектът на Юдея
1
Флоренция, вторник
— Къде… е… писмото? — задъхано и с усилие произнесох отделните думи.
Беатриче Моранди не забелязваше присъствието ми. В момента се намираше в съвсем друга вселена.
— Можех да си купя нов живот — каза тя. Говореше на себе си. — Да стана богата. Да изчезна. Да се сдобия с нова самоличност. Можех да живея във вила в Южна Америка с изглед към океана. Но не. Не ми стиска.
Забелязах, че Козимо се стресна. И той като мен се страхуваше, че се е случило най-лошото.
Моранди стана и отиде до много стар сейф в единия ъгъл на кабинета си. Примирено почука върху стоманената му врата.
След това клекна.
Завъртя диска напред-назад.
Отвори тежката врата.
Извади една папка.
Не смеех да дам израз на облекчението си. Не и преди да видя писмото със собствените си очи.
Тя се приближи до мен с малки стъпки и ми подаде папката. Внимателно я отворих.
Хилядолетното писмо, написано от Пилат до Тиберий, беше добре запазено. Плъзнах поглед по изрядните хоризонтални линии. Почеркът беше равен и наклонен леко надясно. Писмото беше написано върху велен — най-финия пергамент, изработен от телешка кожа. На първата страница пишеше до кого е адресирано: „моя господар, Тиберий Цезар“. Завършваше с печат, който се състоеше от две кръстосани P-та.
— Знакът на Пилат Понтийски! — с благоговение заяви Козимо.
Писмото се състоеше от четири страници. Фактът, че беше адресирано до самия император, обясняваше защо Пилат е използвал велен, а не по-обикновен пергамент или — пази боже — папирус.
Беатриче Моранди се беше свила на стола си с невиждащ поглед, насочен надолу към бездната, която я очакваше.
— Няма да подадем сигнал в полицията — казах аз, за да я утеша.
Тя не реагира. Това беше шансът ѝ. А не се възползва от него.
2
Двамата с Козимо внимателно отнесохме папката обратно в лабораторията, осветена от златните лъчи на следобедното слънце.
— Писмото! — триумфално се обърнах към Леонардо Романо и Катерина Коломбо.
Неговото лице грейна, а тя плесна с ръце.
— У Беатриче ли беше? — удивено попита той.
Взех чифт ръкавици и наредих четирите страници върху алуминиевия плот. Двамата с Козимо ги заснехме отблизо с телефоните си.
— Сложете ги право в сейфа! — казах след това на Леонардо.
Козимо се зачете в латинския текст, а през това време Леонардо прибра папката с ценните пергаменти в сейфа. Накрая затръшна вратата.