— Религиозен фанатизъм — предположих аз.
— Доброволно се е оставил да го убият заради същите религиозни убеждения, от които са били водени християнските кръстоносци и днешните ислямисти, които извършват самоубийствени бомбени атентати — добави Козимо.
— Сигурно си е мислил, че мъките, които ще понесе на кръста, ще му спечелят вечен живот в рая — предположих аз.
Един нисък, пълен мъж, облечен в сив костюм — редактор на „Кетолик Тиолоджикъл Дайджест“ — попита дали написаното в писмото отговаря на християнското разбиране за изкуплението.
Двамата с Козимо се спогледахме. Нито аз, нито той бяхме особено наясно с това разбиране. За щастие, редакторът продължи, без да дочака отговор:
— Според тази хипотеза Исус е приемал доброволната, самопожертвователна смърт за нещо хубаво, нали така? Както знаем, темата за самопожертвователната смърт е най-застъпена при Анселм.
След това впери поглед в нас.
Преглътнах. Знаех само, че Анселм Кентърбърийски е бил архиепископ от края на XI век, известен със създаването на доказателството за съществуването на Бог. Не знаех много за разбирането за изкуплението, но доказателството беше по-лесно за обсъждане. След това се оплетох в аргументи, които сигурно биха объркали и студенти последен курс в Норвежкия теологичен университет.
— Каква въобще е връзката между доказателството за съществуването на Бог и разбирането за изкуплението? — почти нападателно попита редакторът.
За щастие, модераторът беше разбрал, че нито аз, нито Козимо бихме могли да се измъкнем невредими от по-нататъшното обсъждане на това разбиране, и даде думата на една репортерка от „Ройтерс“. Тя искаше да знае какво би означавал послеписът на Пилат за християнската представа за възкръсването.
— Ако Исус не е възкръснал, централната догма на християнството би се сринала — отговорих аз. — Щом Бог не го е съживил, той е само историческа личност и философ, който проповядва морал. Велик мъж, разбира се, но не и бог.
Следващият въпрос зададе друга жена, професор по история на религията в Кеймбриджкия университет.
— Както знаем, император Максимин II е написал труда „Истинските дела на Пилат“, представяйки го за истински, около 310 година по времето на гоненията на християните — каза тя. — Децата е трябвало да четат ужасните неща, казани от Пилат по адрес на Исус. Откъде знаете — започна тя, обхождайки Алекзандър, Козимо и мен с обвинителен поглед, — че прокураторът не е направил същото през I век?
Ние се спогледахме. Кой щеше да поеме топката?
— Няма как да знаем — заявих аз, — но звучи малко вероятно.
— Защо?
— Християните не са представлявали голям проблем за него. Не би си направил труда да измисля такава история.
— Когато християните започнали да създават главоболия на Рим няколко десетилетия по-късно, Нерон прибягнал до много по-сурови мерки от някакво си фалшиво писмо — отбеляза Алекзандър.
— Но наистина би било хубаво да има още източници, които да потвърдят писмото — призна Козимо.
Продължихме в същия дух. Въпрос след въпрос, много от които бяха прикрита защита на вярата. Сякаш голяма част от репортерите се опитваха да ни хванат в капан или да ни накарат да допуснем очевидна грешка.
Забелязах я насред един неразбираем теологичен въпрос на американския вестник „Нешънъл Кетолик Реджистър“. Седеше най-отзад между двама пълни мъже. Замръзнах на място.
Младата жена от Рим, Флоренция, Сан Марино и най-наскоро Осло.
Онази, която ме следеше.
Която нито Максимо Парчели, нито йезуитите признаха за свой човек.
Онази, която не беше истинска.
Погледите ни се срещнаха, след което тя стана и бързо напусна залата. Прииска ми се да извикам след нея и да я последвам. Но не можех. Седях безпомощно на една сцена и целият свят ме гледаше.
„Привиждат ти се неща“ — отсече татко и изсумтя.
2
След пресконференцията четиримата с Алекзандър, Уилям и Козимо бяхме разпределени между вестниците, списанията, радиостанциите и телевизионните канали, които бяха помолили за интервюта на четири очи. Трябваше да повтаряме всичко, което бяхме казали, и да отговаряме на едни и същи въпроси. После се изредиха студио след студио за интервюта на живо във всички телевизионни канали, като се почне от Би Би Си и се стигне до американските канали и арабския „Ал-Джазира“. Всичко се ръководеше от отдела за връзки с обществеността на МНД, който безмилостно избираше едни канали пред други. Наложи се да прибегна до строгия си глас, за да вместя интервюта с „Дагсревюен“ и „ТеВе Ту“.