Двамата с Козимо се върнахме в хотела късно вечерта уморени. Наближаваше полунощ. Козимо искаше да изпие чаша бира на бара, а пък аз смятах направо да си легна. Той бързо се насочи към бара. Аз натиснах копчето на асансьора. Той пристигна с весел звън. Вратите се отвориха. Влязох вътре заедно с още един гост на хотела. Натиснах копчето за своя етаж. Нищо не се случи.
— Трябва да допрете картата за стаята си — обясни ми непознатият. На чист бергенски диалект.
Извадих картата си и я допрях до един четец до копчетата за етажите. Вратите се затвориха.
Не ми се случваше за първи път някой норвежец да ме познае в чужбина. Обърнах се към него и леко му кимнах.
— Пратиха ме да ви взема — заяви той.
Това едва ли беше заплаха. Но бях затворен в три квадратни метра в този тесен асансьор, който безшумно се изкачваше нагоре до четиринайсетия етаж, заедно с мъж, който е бил пратен да ме вземе, така че така го чувствах. Обърнах се към него. Беше на моята възраст, висок колкото мен. Нямаше револвер. Нито нож. Дори не ме гледаше заплашително.
— Да ме вземете?
— Работодателите ми следяха пресконференцията с интерес. Могат да допълнят картината, която вие и колегите ви представихте, с едно сензационно доказателство.
— Сигурно са могли просто да ми се обадят?
Асансьорът спря на четиринайсетия етаж. Излязохме навън в коридора.
— Не знаем кой подслушва телефонните линии — обясни ми бергенчанинът. — Нито вашите, нито нашите. С оглед на това, което бихме искали да ви разкрием, е в наш интерес да ви вземем лично. Само така можем да държим нещата под контрол.
Вратите на асансьора се затвориха.
— Кои неща?
— Скоро ще разберете.
— За какво доказателство говорите?
— Работодателите ми искат лично да ви представят документите.
— Защо?
— Засега биха искали всичко да остане в тайна. Стойността на онова, което искат да ви покажат, е астрономическа.
— С какво разполагат? Кръста?
Изражението на бергенчанина беше непроницаемо.
— Един самолет ни чака на „Хийтроу“ — съобщи ми той.
Имаше нещо особено у хората със самолети, които ги чакаха на „Хийтроу“. Не се шегуваха. А ако можеха да допълнят картината, която представихме на пресконференцията, с някакво доказателство, си струваше да проуча нещата. Затова потиснах лекото безпокойство, което ме обземаше всеки път, когато непознати мъже идваха да ме вземат, прибрах си багажа, изпратих съобщения на Козимо и Макнамара и напуснах хотела. Отвън ни чакаше черна лимузина. Намръщен шофьор ни откара до летището, без да обръща особено внимание на правилата за движение по пътищата и ограниченията на скоростта.
— Къде отиваме? — обърнах се аз към бергенчанина.
— В Осло.
Това поне беше нещо.
Шестнадесета глава
Колекционерът
1
Осло, петък
Слънцето блестеше сред листата на дърветата. Птичките чуруликаха. Таксито спря на адреса, който ми каза бергенчанинът снощи, след като кацнахме. Той беше застанал при портата от ковано желязо заедно с пазач, облечен в униформа, и ме чакаше. Поздравихме се набързо. След това той ми пожела успех и си тръгна — беше изпълнил задачата си — а пазачът ме отведе в една изискана градска къща. Влязохме през двойна врата от тиково дърво и се озовахме в голям вестибюл със стени, покрити с картини, изобразяващи класически сцени, полилей и широки стълби, които водеха към горния етаж. В редици стъклени витрини бяха сложени фрагменти от ръкописи в различно състояние. Един висок мъж с остри черти и бяло палто дойде да ме посрещне. Четиресет-петдесетгодишен. С яркосини очи. Имаше самоувереното излъчване на човек, който знаеше повече от много хора.
— Добре дошли, професор Белтьо — приветства ме той и се представи: Даниел Вилбу.
Минах направо на въпроса.
— Защо изпратихте мъж с частен самолет да ме вземе?
— Искахме да сме сигурни, че ще дойдете. В тези несигурни времена решихме да не рискуваме, като ви оставим да си купите самолетен билет. Чрез частния самолет се подсигурихме, че ще дойдете направо в Осло.
Демонстративно се огледах наоколо.
— Какво е това място?
— Вилата представлява тайна лаборатория, в която се анализират най-крехките и редки ръкописи от колекцията.
— Колекция?
— По-голямата част от нея се намира в университети в Осло и Лондон.
След секунда се досетих какво има предвид.