Бол направо беше загубил кураж.
— Страх ме, че ни свършиха, Мат — каза той. — Когато ти дойде аз вече бяха готов да клякам.
— Отвъд Орган Рок зад хълмовете има друга ферма.
Бол поклати остро глава.
— Забравих да те предупредя. Стой далеч от онази пасмина. Това е ранчото на Бенарас, Б Бар Б. Шест стрелеца имат в семейството. Абсолютно с никой си нямат работа и стрелят смъртоносно.
Той пуши мълчаливо няколко минути, а аз се замислих върху ситуацията с ранчото. Нямаше никакво време за губене, нито пък имаше смисъл да се свиваме от страх. Цялата работа беше да почваме колкото е възможно по-скоро строежа на фермата.
Една идея ми хрумна и на следващата сутрин оседлах коня и потеглих на юг.
Местността към Орган Рок беше дива и безлюдна, ерозирала хиляди години под слънцето, дъжда и вятъра, местност напукана от дълбоки урви сякаш от някакъв умопобъркан великан. Земята много мили наред беше само камънаци с тук-там някой зелен храсталак сред монотонния пейзаж от червено, розово и бяло.
Много нарядко като по чудо можеха да се срещнат и оазиси в зелено с дървета, вода и трева. И във всеки един от тях имаше по няколко глави добитък, дебели и лениви животни под сенките на дърветата.
Една тясна пътека извеждаше върху платото и аз поех по нея, като оставих коня си сам да води. Следите от други коне бяха доста редки и аз заключих, че дори и момчетата от Б Бар Б рядко идваха насам.
Вятърът препускаше необезпокояван по безлюдното плато, смриките се люлееха и шумяха. Дръпнах поводите под една шарена сянка на едно дърво и се взрях напред. Платото изглеждаше пусто, но въпреки това имах чувството, че някой ме следи. Останах така дълго време заслушан във вятъра, но никакъв друг шум не можах да доловя.
Конят ми продължи напред почти без някаква намеса от моя страна. Пътеката ми се пресече с един вече доста по-утъпкан път. И двата водеха в моята посока.
Не се чуваше нищо; само стъпките от копитата на коня ми и скърцането на седлото се разнасяха наоколо, а по едно време някъде нададе крясък орел. Заек изскочи отнейде и се втурна като стрела да се укрие.
Платото свършваше рязко и пред мен се разстла една зелена долина не по-различна от Котънууд Уош, но далеч по-дива и по-отдалечена. Надвисналите скални кули я държаха в прегръдката си, а един каньон с мрачно устие се врязваше дълбоко в долината. Пътеката, която се спускаше от платото, почваше да се вие в резки зиг-заги и аз бързо излязох от замисленото си състояние.
В далечината два пъти мярнах антилопа и веднъж елен. Навсякъде около мен имаше следи от добитък, но малко се мяркаха наоколо.
На изток от мен дивата местност представляваше вълнуваща гледка. Един огромен лабиринт от виещи се каньони и начупени скални отломъци. Това беше една земя, все още неизследвана и непокорена, жадуваща за стъпката на истински мъже.
Внезапен звук от вдигнат ударник ме върна към действителността. Конят ми замря на място с внезапно наострени уши, а аз положих длани върху дръжките на револверите си.
— Накъде отиваш, странниче?
Гласът сякаш се разнесе откъм една купчина скални отломъци в края на една тревна ливада, но никой не се виждаше.
— Търся шефа на Б Бар Б.
— каква работа имаш с него?
— Бизнес. Нямам лоши помисли.
— Да си виждал човек с лоши помисли застанал под дулата на два спенсъра? — изкикоти се сухо невидимият мъж.
След миг се разнесе гласът и на едно невидимо момиче.
— Кой си ти?
— Аз съм Мат Бренан, съсобственик на Ту-Бар.
— Да не лъжеш?
— Мога ли да видя шефа ви?
— Разбира се.
Високо момче на осемнайсет години се показа иззад камъните. Стройно със слаби крайници, но изглеждаше корав и помъдрял не за годините си. Държеше спенсъра си сякаш беше роден с него. Кимна ми с глава към една едва забележима пътека към широкия каньон.
Леки стъпки притичаха нейде зад него докато водеше коня напред. Той не се обърна в седлото си и ръцете му през цялото време се виждаха добре.
Старият вожд на племето беше застанал пред един каменен дом построен като същинска крепост. На ръст не беше по-нисък от синовете си, а гръбнакът му беше като на младеж.