Джонатан Бенарас сви цигара и си я запали, след което опъна единствената си презрамка върху рамото.
— Е — изрече лукаво той, — не могат да кажат, че си се прибрал тихомълком. Цялата околия ще го разбере!
Те си тръгнаха, а аз се замислих над ситуацията. Нямаше на какво да се радвам особено. Макларън скоро щеше да се върне… или пък Пайндър можеше да го изпревари, а аз бях сам.
Глава шеста
Беше невъзможно повече да се брани Ту-Бар. Всякак бях го обмислял, но това беше единственият извод. Макар и неохотно, реших, че поне засега нямаше да е лошо да си имам и някакво място за отстъпление, ако се наложеше.
Преди да убият Бол двамата с него бяхме крояли планове за нашето последно убежище, ако се наложи, в една стара къща сред скалите на каньона Ту-Бар. Бяхме си складирали известен запас от храни; след продължително ровене из останките на къщата бях успял да открия няколко консерви останали незасегнати от огъня, като и тях пренесох там и ги скрих близо до къщата сред скалите.
Докато яздех се мъчех да намеря някакъв изход от положението в което се бях озовал.
Единствените ми приятели бяха семейство Бенарас, но това беше моя война, не тяхна.
На изток се простираше местност накъсана от каньони и пустини, едно почти безводно място, късче от ада, където човек можеше да пукне като куче под палещите лъчи на слънцето с устни сгърчени от жажда… освен ако не знаеше къде да намери вода.
На запад бяха именията на Пайндър и Макларън.
Само допреди няколко седмици нямаше да имам търпение да се втурна след мъжете убили съдружника ми. Сега обаче вече благоразумието ми диктуваше какво да правя.
Единственият начин да ги надвия беше да си запазя ранчото, както ми беше завещал Бол, като не им позволя да осъществят замисленото от тях. А за да успея в това, трябваше да остана жив и да мисля с разсъдъка си, а не с чувствата си за отмъщение.
Младите животни вече пасяха тревата на Ту-Бар. Много скоро щяха да наддадат на тегло. Тук нямаше за какво да се тревожа. Имах обаче да строя нова къща и нови корали. Бях длъжен да пусна такива дълбоки корени, които никой да не може да изтръгне. А пускането на корени беше нещо все още почти непознато за мен.
Макларън щеше да положи всички усилия да придаде законно оправдание на действията си. Пайндър обаче нямаше такива скрупули. Но това не правеше единия по-малко опасен от другия.
Имаше и още нещо. Трябваше да пазя дружбата си с онези малцина приятели които имах. А семейство Бенарас бяха почти всичко, което имах. Но в Хатън Поинт имаше хора, които макар и да не можеха да се нарекат приятели, не можех да ги нарека и врагове. Кий Чейпин беше от хората, които не вземаха страна в свадата. Поне в морално отношение трябваше да го спечеля на моя страна. А мисис О’Хара също изпитваше симпатии към мен.
Шерифът Тарп не се месеше в никакви свади за земя. Бол ми го беше обяснил пределно ясно. Шерифът беше безмилостен към всички хора извън закона, убийци и крадци на добитък. Но имуществените спорове се разрешаваха от страните засегнати в конфликта, без значение дали с револвер или не.
Все пак ако Тарп ме намереше симпатичен, това означаваше някаква помощ. Всичките ми действия щяха да бъдат разглеждани като законна самоотбрана, както впрочем си и беше.
През целия следващ ден работих, като почиствах овъглените останки от къщата, и възстановявах коралите, но през цялото време бях нащрек. Някои от впрегатните животни бяха избягали след като бяха срутили коралите. Успях да ги възстановя и върнах стадото вътре в тях с мулетата си.
Един млад бик си беше счупил крака по време на атаката срещу лагера на Макларън, така че го застрелях и изкормих трупа, като го нарязах на пастърма и я накачих да съхне.
Почистих извора в близост до мястото, където се бе намирала къщата, и си подготвих няколко леговища за стрелба с пушката при възможни атаки. После яхнах коня и направих един последен оглед на местността за деня. Никъде не се виждаха конници. Всичко беше като замряло. Младите животни се чувстваха като у дома си сред високата до колене трева.
Три места си набелязах като особено удобни за отбрана и си отбелязах маршрутите по които можех да притичвам от една позиция на друга без да се излагам на показ. И тъй като вече бях станал практичен човек, набелязах си и маршрут за отстъпление.
Спах под навеса до извора и на разсъмване се изтърколих от одеялата си и оседлах коня.
Утрото беше ясно и студено. Само след час слънцето щеше да стопли хълмовете, но сега палтото беше полезна вещ. Неохотно угасих огъня и се метнах на седлото. Конят ми беше отпочинал и напираше да тръгва.