Роли беше много бърз и револверът му изгърмя още с появата в ръката му. Куршумът му ме прониза миг преди да дръпна спусъка. Усетих как нещо ме изрита в хълбока и аз залитнах назад, левият ми крак се спъна на някакъв камък и тялото ми се озова встрани от линията на втория му изстрел.
И тогава отново стрелях. Бях презаредил несъзнателно и мерникът ми беше точен.
Роли беше подхвърлен във въздуха и падна върху скалите. Нехайната му усмивка беше застинала върху устните му, но този път беше замръзнала завинаги. Дясната му ръка повдигна револвера и до слуха ми достигна гърмът от изстрела му. Но и аз не спрях да стрелям… Изстрелях три куршума един след друг.
Изправих се олюлявайки не краката си и се втренчих в тялото му. 44-калибровите ми куршуми бяха пробили дълбоки дупки в плътта му.
Задрасках обратно към старата си позиция и се добрах тъкмо навреме. Мъжете долу разтревожени от изстрелите ми правеха опит да се измъкнат. Главата ми се люшкаше, виеше ми се свят, и ако решаха да тръгнат срещу мен в този момент, с мен беше свършено.
Земята сякаш се люлееше под мен, но аз повдигнах пушката и стрелях два пъти. Един мъж залитна и падна, а другите задрапаха да се укрият.
Краката ми се подгънаха и аз се строполих на земята. Въздухът влизаше и излизаше в дробовете ми пресекулки; разкъсах ризата си и запуших как да е раните си. Трябваше незабавно да се измъквам оттук. Но дори и пътят ми да беше открит, пак не можех да се изкача до къщата сред скалите.
Запълзях към коня си подпирайки се на уинчестъра. На два пъти припадах от слабост. Болката беше сграбчила цялото ми тяло. Успях да се хвана за седлото и да се кача в него. Успях да пъхна пушката в калъфа й, след което привързах ръцете и краката си за седлото, за да не падна.
Конят ми вече крачеше нетърпеливо, сякаш почувствал колко е важно да се махаме бързо оттук. Насочих го към вътрешността на каньона.
— Давай, момчето ми. Не спирай.
И след малко съм изгубил съзнание… На два пъти след това идвах в съзнание, а конят ми все вървеше и крачеше на запад. Всеки път изломотвах похвалата си с надебелелия си език, а той крачеше в мрака намирайки сам пътя си.
Те щяха да ме преследват. Това беше единствената ми мисъл. Сгърчен от болка напред ме тласкаше единствено огромното желание да спася живота си. Навлизах все по-навътре и по-навътре в тази самотна и пустинна земя на която мракът придаваше още по-зловещ вид.
Наближаваше разсъмване когато очите ми пак се отвориха. Зави ми се свят докато вдигах глава да огледам наоколо, но не видях нищо познато.
Бък беше спрял до един малък поток в един каньон. Тревата беше изобилна, имаше и няколко дървета, а недалеч се виждаха и развалините на една скална къща. На пясъка близо до ручея ясно се виждаха следите на планински лъв и елен, но нямаше и следа от хора, коне или добитък. Каньонът тук беше широк към петдесет ярда, а стените му се извисяваха на стотици футова в небето.
Отеклите ми пръсти с мъка развързаха възлите, които ме прикрепваха към седлото. Плъзнах се по коня и рухнах на земята. Бък изпръхтя и се дръпна малко настрани, но после пак се върна и ме подуши любопитно. Острият мирис на мръсните ми и зацапани с кръв дрехи го отблъсна, а аз го гледах от земята, едно смачкано човеко същество, с тяло разкъсвано от болки и отслабнало до смърт.
— Всичко е наред, Бък — прошепнах му аз. — Всичко е наред.
Останах да лежа неподвижен с очи втренчени в небето, като следях променящата се светлина. Исках да остана така завинаги… да умра безболезнено.
Да умра?
Не…
Бях дал обещание. Обещание на Мойра, и клетва на един уморен старец, когото бяха убили най-безжалостно.
Но трябваше да се раздвижа, ако исках да живея. Защото те нямаше да ме оставят на мира. Джим Пайндър нямаше да спре, докато не накажеше убиеца на брат си, а освен него там беше и Боди Милър, от хората на Макларън.
Сега… трябваше да действам незабавно… да почистя и превържа раните си, да се напия с вода, да си намеря място, където да се скрия, последно убежище. И трябваше да е наблизо, защото не можех да стигна далече в това състояние, в което се намирах.
Нищо отвътре не ми подсказа, че мога да го направя. Тялото ми беше изтощено до крайност, а волята ми сякаш бе изчезнала, но все някак си трябваше да се опитам да го направя.
Преобърнах се и се подпрях на ръце, след което запълзях напред…
Глава седма
Довлякох се до ръба на извора, потопих глава в студената и чиста вода и пих до насита. Хладината сякаш се разнесе по цялото ми тяло и аз останах да лежа така, дишайки дълбоко.