Някаква ръка ме разтърси за рамото, и то здраво. Очите ми мигновено се отвориха; лицето на бръснаря беше само на инч от моето.
— Вижте, мистър, по-добре си тръгвайте оттук. Направо изчезвайте от града.
— Познавате ли ме? — Вече бях без брада.
— виждал съм ви веднъж… в ресторанта на Майка О’Хара. По-добре си тръгвайте.
Още бях като замаян след краткия сън. Станах от стола и проверих револверите си. Едва ли беше моментът да се доверявам на първия срещнат.
— Не искаш да ме убият тук, така ли? Не искаш да оплискам с кръвта си пода ти, нали?
— Не е това, което си мислиш. Нямам нищо против теб. Познах те едва когато свалих брадата ти. Не, просто изчезвай. Тук не си в безопасност. Бандата на Пайндър…
Пръстите ми напипаха парите в джоба ми.
— Благодаря ти — казах аз. — Беше ми приятно да се обръсна при теб.
После се приближих до предната врата и огледах улицата. Пред магазина бяха седнали двама мъже. Нахлупих шапката и махнах с ръка на бръснаря, след което пристъпих на улицата.
До заведението на Майка О’Хара имаше само някакви си шейсет фута, които сигурно щяха да ми се сторят най-дългите в моя живот.
Глава девета
Крачех по улицата с ясното съзнание, че имаше най-малко една дузина мъже готови да ме убият на часа. Несъзнателно изпънах гордо гръб. Не на всеки мъж се случва да го гони малка армия по петите!
За миг спрях до прозореца на ресторанта и погледнах вътре. Вътре бяха Кий Чейпин и Морган Парк. Не можех да видя дали има други хора. На улицата всичко беше спокойно. Дори и някой да ме беше разпознал, не бързаше да ми го покаже, а бръснарят не беше напуснал салона си.
Ръката ми завъртя дръжката на вратата и аз прекрачих прага, притваряйки след себе си.
Във въздуха се носеше ароматът на кафе, и в залата цареше спокойствие. Морган Парк вдигна глава и погледите ни се сблъскаха.
— Следващият път няма да ме изненадаш с ръце на земята, Парк.
Преди още да успее да ми отговори аз издърпах края на пейката и седнах, като гледах револверите ми да са свободни за ръцете. Каната беше на масата и аз си сипах една чаша.
— Чейпин, давам ти тема за пресата. Нещо такова: Мат Бренан, собственикът на Ту-Бар, посети града в петък следобед. Мат се възстановява от огнестрелните си рани получени по време на дребни разногласия с Роли Пайндър, и се връща в Ту-Бар да си поеме онова, което е оставил.
— Това е ще е новост за Пайндър.
— Кажи му да ме чака. Ще убия или ще имам грижата да увисне на въжето всеки, който е взел участие в убийството на стария Бол.
— Ти ги познаваш, така ли?
Всички се бяха втренчили в мен, и мисис О’Хара беше застанал на праг на кухнята.
— Знам ги всичките… с изключение на един. Когато Бол умираше, той спомена името на един мъж, само че аз не съм сигурен.
Кий Чейпин се приведе напред.
— Кой?
— Морган Парк — отвърнах аз.
Едрият мъж скочи от мястото си. Кафявото му лице се бе изкривило злобно.
— Това е лъжа!
— Ти наричаш лъжец един мъртвец, не мен. Бол може да е имал предвид, че е видял някой от твоите хора. Един наистина е бил там… мъж на име Лайъл.
— Това е лъжа. — Гласът на Морган Парк изведнъж бе станал дрезгав до неузнаваемост. Той трескаво погледна Чейпин, който седеше без да помръдва. — Нямам нищо общо с цялата тази работа.
Това беше мъжът, който ме беше ударил без предупреждение, който ме беше притиснал безпомощен на земята и най-брутално ме беше пребил.
— Ако това се окаже вярно — казах му аз, — аз ще те убия, но преди това ще те нашибам с камшик.
— Да ме нашибаш с камшик?
Смайването му беше безгранично. Той беше като разтърсен, но не от заплахата ми, че ще го убия, а от това, че аз, или който и да е друг мъж, можеше да го нашиба с камшик.
— Само не бъди толкова нетърпелив. И твоят ред ще дойде. Точно сега в момента още имам да се възстановявам.
Той бавно седна на мястото си, а аз вдигнах чашата си. Чейпин ни наблюдаваше с любопитен поглед, а очите му отскачаха от мен върху Парк и обратно.
— Май никога не спираш да замисляш гадости, а, Парк?
Той ме гледаше в очакване.
— Ти ме удари с копитото си. Точно по брадата. Не ме събори в нок-аут. Просто ме блъсна на земята и притисна ръцете ми с колене и започна да ме удряш… но не успя да ме повалиш в безсъзнание.
Не откъсваше поглед от мен; никога до този момент не бях виждал толкова много омраза събрана в две очи. Това беше първият път когато истината за боя излезе наяве. Много хора считаха, че всичко е било честно… но сега вече щяха да знаят.
А и сега вече той щеше да проумее, че аз бях прав. Беше ударил с пълна сила незащитената ми челюст, и аз бях паднал на земята, но не и в безсъзнание. А тази мисъл не му хареса.