Домъкнах седлото от коня и се огледах. Мълвейни не беше изоставил работата докато ме нямаше, а свършеното от него беше за двама души. Той беше добър мъж, този Мълвейни, и аз бях задължен на Кати О’Хара загдето ми го беше изпратила.
— Как мина в Силвър Рийф?
— Убиха един човек.
— Внимавай, момчето ми. Смъртните случаи нещо много зачестиха тия дни.
Разказах му цялата история докато завързвах коня за колчето, без да скривам нищо, а той ме слушаше без да отделя погледа си от мен. Той беше добър мъж и аз уважавах мнението му.
— Правилно — одобри той решението ми. — Най-добре ще е да разговаряш с Канавал.
Извърнах се от корала и се загледах по дължината на Котънууд в белочелите крави и биволи които кротко си пасяха там; погледът ми не отмина и водата която течеше по канала за напояване на зеленчуковата градина която си бяхме насадили. Нещата наистина бяха започнали да придобиват плът и кръв. Аз не сънувах. Вече пусках корени.
Мълвейни не откъсна погледа си от мен докато се хранехме, седнали далеч от огъня и зад стена за да не ни изненада някой изстрел.
— Ти си много уморен — обади се той по едно време. Беше си запалил лулата и пушеше спокойно. — Ще отвърнеш ли на предизвикателството на Морган Парк?
— Разбира се.
— Много е як, момчето ми. Виждал съм го да повдига бъчонка с бира с изпънати ръце право пред себе си.
Не беше необходимо да им го обяснява, защото бях опитал силата на юмрука му. Но как щеше да реагира Морган Парк към мъж, който можеше да му е равностоен съперник? Мъж, който нямаше да е толкова лесно да пребие. Считах, че такива едри мъже рядко им се налагаше да доказват силата си. Техният ръст е едно огромно психологическо преимущество и повечето мъже благоразумно биха се отказали да влизат в стълкновение. Дали имаше богат опит от такива двубои? Или всеки път се беше справял по най-лесния начин, чрез блъфиране?
— Боксирал ли си се, Мълвейни? Нали ми каза, че си бил борец, корнуелски стил.
— Че има ли ирландец, който да не е играл бокс? Ако търсиш спаринг-партньор, по-добър от мен няма да намериш. Ако знаеш само колко ме сърбят ръцете пак да вържа ръкавиците.
Последва една спокойно седмица в Ту-Бар, изпълнена не само с работа, но и с ежедневни тренировъчни боксови срещи. Понякога обаче и двамата се разгорещявахме, а Мълвейни беше напорист, с голям хъс и мощен в клинчовете. На седмия ден направихме пълни тридесет минути без почивка; почти напълно бях възстановил силата си, а хълбокът изобщо не го усещах.
Щях да предоставя на Морган да избере начина, по който да разрешим спора си. Бях израснал сред потоци от кервани и корали с животни. Никога не оставях магарето си в калта. След десетото ни занимание с кожените кълба Мълвейни смъкна ръкавиците си.
— Добре си заякнал, момчето ми! Тоя последният удар наистина изобщо не видях откъде дойде, но ме разтърси чак до петите!
— Благодаря ти… Утре потеглям за града.
— Да се биеш с него ли?
— Да видя Мойра, да попълня запасите ни от хранителни продукти, и да поговоря с Канавал. Нещо много се бави. Вече взех да си мисля какво ли не.
На втория ден след завръщането ми от Силвър Рий две от момчетата на Бенарас се бяха отбили за малко при нас на път за града и аз бях проводил бележка по тях за Канавал, с уговорката да му я предадат лично. Нямах представа какво ли може да се е случило оттогава или какво може да си е помислил Канавал. А това вече ме тревожеше, и то много. Канавал можеше да се погрижи за себе си, но дали Макларън беше способен на това?
В бележката си му бях написал, че има заговор срещу Макларън. Не бях посмял да му обяснявам с подробности.
— А що се отнася до Морган Парк — казах аз на Мълвейни, — искам той да побеснее. Да загуби самообладание преди преди да започнем боя.
— Това ще помогне… но трябва да бъдеш много внимателен, момчето ми.
Хатън Поинт си кротуваше под обедното слънце докато конят ми чаткаше с копитата по улицата. Напоих го и тръгнах към салона. Имах нужда не толкова от питие, колкото от малко приказка. Трябваха ми новини.
Заварих Кий Чейпин вътре и както винаги се зачудих какво представляваше този човек. На чия страна беше застанал? Какво искаше?
— Славата ти се носи навсякъде, — обади се той.
— Всичко, което искам в този живот, е едно ранчо.
— Убили са Лайъл… в Силвър Рийф.
Очите му ме обходиха замислено и изучаващо, но не ми зададе никакви въпроси.
Повдигнах рамене.
— Нали знаеш поговорката, че който нож вади…
— Шерифът им нещо много се амбицирал да разкрие убийството и започнал здраво разследване.