Мигновено застанах нащрек и проговорих няколко успокоителни думи на коня. Беше се приготвил да изцвили, но тихите ми слова го успокоиха. Вдигна глава в мрака към ранчото Бокс М.
Луната плетеше сребърната си паяжина в мрака. Оградата… Изправил се на седлото с ръка върху кобура с револвера аз предпазливо насочих коня към оградата, като внимателно местех коня си от сянка в сянка.
Внезапно дръпнах поводите.
Там в мрака стоеше един кон, извил глава към мен.
И в тъмнината дочух приглушено изхлипване… и конят ми продължи напред.
Бяхме съвсем близо вече до оградата когато другият кон изцвили. Изведнъж някаква сянка се изправи върху седлото.
— Мойра!
Тя застина за миг в седлото, после нададе тих крясък и пришпори коня си в галоп.
— Мойра!
Конят й се втурна напред, но в някакъв миг успях да различа бялото петно на лицето й в мрака когато се извърна към мен.
— Мойра, обичам те!
Но не последва никакъв отговор, отвърна ми единствено ехото на собствения ми глас и чаткането на отдалечаващи се копита.
Дълго време останах така покрай тънката телена ограда, втренчен мрака на нощта, заслушан с надеждата че отново ще чуя тропота на онези копита, които щяха да я върнат при мен.
Но не чух нищо повече… само една яребица нададе призивен крясък в нощта.
Глава шестнадесета
Джоли Бенарас приклекна и заби показалец в пясъка. Костеливите му плещи бяха настръхнали в утринния студ, а дясното му око се беше присвило от тютюневия дим.
— Разбира се, това място което ти наричаш амфитеатъра, се намира тук. А точно зад тази скала се намира един път. Можеш да се изкачиш с някой добър планински кон. Изкачиш ли се отгоре, стъпал си върху платото над Тъмния Каньон. Пътеката която видях го пресичаше напречно, някъде на шест мили. Има една седловидна скала над този път, така че когато я зърнеш тръгвай направо към нея. Ще откриеш следата откъм северната страна, ако вятърът вече не я издухал.
Джонатан беше отделил четиридесетина глави от моя добитък. Оседлах коня си и пъхнах уинчестъра в калъфа на седлото. После се метнах отгоре.
Подкарахме добитъка, но животните нещо не проявяваха охота да тръгнат по пътя. В Котънууд Уош се чувстваха много добре и не искаха да го напускат, но накрая успяхме да ги подкараме към хълмовете. Джонатан яздеше редом с мен, но щеше да ме напусне когато стигнехме каньона.
Държеше спенсъра в ръката си; беше високо и стройно момче, с тесен кръст и малко приведено в плещите. Лицето му беше леко посиняло от утринния хлад, и яздеше без да говори.
Аз също не проявявах особена охота да си чеша езика. Мисълта ми не беше съсредоточена върху текущата задача. Завеждането на стадото до каньона не представляваше проблем, защото животните не можеха да се върнат, тъй като ние им преграждахме пътя. Нито пък мислех за мисията която ми предстоеше, проследяването на групата мъже които Ник Бенарас беше зърнал близо до Тъмния Каньон.
Дали действително бях видял Мойра предната вечер? И ако беше така, дали беше чула призива ми? Неуморно подбутвах коня си напред. Бях ядосан на себе си, и частично на нея. Защо се държеше по този начин? Наистина ли вярваше, че съм убил баща й? И Канавал, и Чейпин бяха оттеглили подозренията си от мен, макар повечето от останалите ме считаха за извършител на престъплението.
Гледах раздразнено как се движеше добитъкът пред мен и ядосано ги подбутвах да бързат, което не беше много мъдро от моя страна. Джонатан само ми хвърли един бърз поглед, без да продума нищо; продължаваше да язди край мен.
Когато стигнахме амфитеатъра животните навлязоха в тревата, повдигнаха глави и се заоглеждаха. Ние се отделихме от тях и те бавно започнаха да се разпръскват, търсейки хубави участъци с трева.
Не се чуваше никакъв шум освен ромоленето на водата сред камъните. Джонатан пъхна пушката си в калъфа и преметна крак през седлото. Сви си цигара и ми хвърли поглед.
— Искаш ли да те придружа?
— Благодаря ти… няма нужда.
Той поднесе огънчето към цигарата си.
— Тогава ще поостана малко при кравите. Може някои да затъгуват за стария си дом.
Той спусна крака от седлото и ги пъхна в стремената.
Аз си мислех за Мойра.
— Успокой се, Мат. Много си напрегнат последно време.
— Не се тревожи… Ще се оправя.
Той беше прав, разбира се. Бях доста изнервен, раздразнен от държането на Мойра предната нощ и нямах никакво настроение да се мъкна по планините. Имах желание единствено да се бия.
Следата, за която ми беше говорил Джоли, си беше още на мястото. Вдигнах поглед, отстъпих малко назад и отново погледнах.
На това място скалата от червен пясъчник навсякъде беше висока седемстотин фута. Следата представляваше един почти невидим перваз обхождащ скалата, който можеше да бъде преодолян единствено само от спокоен кон. А аз яздех Бък, който беше повече от спокоен, роден и отгледан в планините, и корав. Бях убеден, че е способен да ходи и по въже.