Платото се простираше пред мен, очевидно чак до подножието на хълмовете Сладката Алис. Но аз познавах околността и бях наясно, че поне половин дузина каньони можеха да препречат пътя ми по платото преди да стигна подножието. Нямаше и следа от Морган Парк. Сякаш се беше стопил във въздуха.
Продължих да яздя докато стигнах до мястото, където следата се раздвояваше. Тук почвата бе отстъпила място на равна и гладка скала, и колкото и да се взирах, не можах да открия и най-малкия признак, който да ми подскаже коя посока е поел Парк.
Накрая реших да рискувам и поех следата която водеше плътно покрай ръба на платото.
Изведнъж ръбът на скалата се вряза рязко в равнината на платото и се появи една стръмна пътека водеща надолу. Момчетата Бенарас ми бяха казали, че това било Отровният Каньон. Така че се спуснах по пътеката и се озовах на дъното на един тесен каньон.
Срещнех ли някого тук, от двама ни щеше да оцелее само по-бързият с револвера. Нямаше човек способен да се изкачи обратно по пътеката под обстрел; пътят ми водеше само напред. Измъкнах пушката от калъфа и побутнах коня напред, готов всеки миг да стрелям.
Дъното на каньона беше покрито с пясък и с най-разнообразни по размери и форми скали. Стените му се издигаха отвесно и от двете ми страни. Растителността почти отсъстваше, но дъното беше покрито с доста дебел слой изсъхнали коренища свлечени от пороищата заливащи каньоните след всеки бурен дъжд.
Внезапно ноздрите ми доловиха пушек.
Дръпнах поводите и се заслушах, като душех въздуха. След секунди отново долових пушека на горящи дърва.
Мястото не ми предлагаше никакво прикритие, така че побутнах коня си още малко напред. От дясната ми страна се откри обрасъл с храсти проход. Скочих от седлото на земята и поведох коня през него, като се провирах между храсталаците докато накрая не се добрах до една малка полянка с трева. Завързах коня за един храст и се върнах назад, после изух ботушите си и продължих по чорапи.
Въздухът в каньона беше неподвижен. Беше ужасно горещо. Потта се стичаше по тялото ми под ризата. Ръката ми, в която държах пушката, се потеше обилно. Внимателно се прокрадвах напред сред мансанитата и скалите, като внимателно избягвах тръните.
Залегнах зад един храст, след което запълзях напред на лакти и колене в храсталака.
Въздухът беше неподвижен… жегата непоносима… листата на пустинния храст издаваха приятен и силен аромат. Застинах на място и се заслушах.
Ноздрите ми отново доловиха мириса на пушек… после слабо почукване от камъни, и едно слабо издрънчаване на ламарина о камък.
Запълзях напред като внимавах да не се подам от храсталака. Един гущер застанал върху парче скала ме загледа. Долните му клепачи почти закриваха очите му, а гушката му пулсираше. Ръката ми се протегна напред, той трепна и след миг изчезна зад камъка. Продължих напред и само след миг отново спрях, този път вече доловил човешки гласове.
Сега вече бях по-близо и можех да различавам отделните думи. Сврях се сред най-гъстата част на храсталака и се сгуших зад една скала, като се заслушах в разговора.
— Няма нужда от номера. Засега няма да ходим в Хатън Поинт.
— Двамата със Слейд приготвят лекарството… тръгваме.
— Не ми харесва.
— Никой не те пита. Слейд ще решава как да постъпи. — Тенекиеното канче отново издрънча. — Какво толкова се дърпаш? Слейд ще е свършил най-черната работа докато се намесим и ние. В Ту-Бар да има да няма не повече от двама, най-много трима души. Горе-долу толкова са и в Бокс М.
— Оня едрият може да си свърши работата и сам.
— Тогава двамата с теб ще останем с празни джобове.
Последва мълчание. Потта се стичаше на ручеи по гърба ми. Коляното ми беше изтръпнало, но не смеех да го раздвижа. Не виждах нищо пред мен, защото гъстият храсталака се простираше чак до началото на лагера им.
Избърсах си ръцете в предницата на ризата, и отново хванах пушката.
— Пайндър атакува днес. Като нищо може да ни оправи играта.
Пайндър… атакува?
Моето ранчо? Защото за кое друго би могло да стане дума? И докато си лежах тук в храсталака, Мълвейни и момчетата на Бенарас се биеха на живот и смърт. Рязко се раздвижих, но след миг се отпуснах. Не можех да стигна навреме, за да им помогна, а и момчетата Бенарас не бяха вчерашни хлапета. Нито пък Мълвейни. Имаха добра позиция, разполагаха и със солидни запаси от храна и вода.
— Кой ще се заеме с Бренан?
— Откъде да знам? Може би едрият.
— Няма да има много против.
— Допий си кафето. Искам да измия чашите и канчето.
— Не можеш. Слейд още не е ял.
Отново зацарува тишина. Внимателно изпънах крака си, после полека се оттеглих от скалата. Внимателно започнах да се връщам по обратния път сред храсталака.