— За какво говориш? какво показание?
— Направи както ти казвам.
Довърших се дан последна глътка кафето си, взех шапката си и я нахлупих. После си свих цигара. Очите ми оглеждаха внимателно улицата отвън докато правех това, нямаше и следа от Милър.
Но в този момент видях още нещо. Един съсипан сивокафяв кон беше привързан за оградата на корала. Едва се виждаше между сградите.
— Кой е собственикът на този кон?
Чейпин се приближи до прозореца и погледна навън. Поклати глава.
— Нямам представа.
Кати тъкмо прибираше масата и хвърли поглед.
— На Джейк Букър е. Тази сутрин го яздеше.
А Джейк Букър имаше малки крака.
Мълвейни тъкмо се измъкваше от плевника когато стигнах до него. Той ме изслуша, после изтича до канцеларията на конюшнята и взе един отпочинал кон.
Кий Чейпин беше застанал на вратата на ресторанта когато минах покрай него.
— Докарай Канавал тук. Ще имаме открито обсъждане на проблемите. Изпрати някой да повика и Джим Пайндър.
Той ме изучава няколко секунди.
— Мат, какво знаеш?
— Достатъчно… поне така мисля. Достатъчно, за да спася Бокс М и вероятно да открия човека убил Макларън.
Без да се бавя обиколих целия град, магазин по магазин, салон по салон. Търсех Боди Милър, но никъде нямаше и следа от него, нито от съдружника му.
Кий Чейпин и Мойра ме чакаха в ресторанта на Майка О’Хара. Седнах при тях и без да им давам възможност да си отворят устата им нахвърлих по най-пестелив начин плана си. Мойра слушаше изненадана, както забелязах, макар че това не трябваше да я изненадва, защото й бях говорил доста по тези неща преди. Чейпин само кимаше от време на време.
— Може и да сполучим — съгласи се той с мен. — Поне можем да опитаме.
— А Тарп?
— Ще остане на наша страна. Той е стабилен мъж, Мат.
— Добре, тогава. Сутринта ще имаме представление.
Зад мен се разнесе нечий глас, който добре познавах, нисък, уверен в себе си и присмехулен.
— Браво! Представление на разсъмване. Това ми харесва, Бренан.
Беше Боди Милър.
Усмихваше ми се когато се обърнах, но очите не участваха в усмивката.
Това беше Боди, човекът, който искаше да ме убие… Боди убиецът.
На сутринта слънцето изгря чисто и горещо. На развиделяване небето беше без едно облаче, и далечните планини трепереха в маранята на собствените си склонове. Пустинята се губеше сред топлинните вълни, а някакъв покой бе захлупил пустинята и града, нещо като някакво неясно предчувствие, което сякаш пристъпваше на пръсти за да не вдигне и най-малкия шум.
На улицата прекрачих съвсем сам. Всичко беше безлюдно, все едно че се намирах в някой град на духовете; навред цареше тишина нарушавана единствено от скърцането на ботушите ми по дървения тротоар. И в този момент, сякаш разпръснал магията за миг, барманът излезе от салона и започна да мете пред входната врата.
Хвърли ми един поглед, кимна в знак, че ме е познал, и после набързо приключи с метенето и се шмугна обратно в бара.
От една странична улица изскочи мъж с две дървени ведра и се огледа предпазливо наоколо. След като се увери, че няма никой, той тръгна да пресича улицата, като я оглеждаше внимателно в двете посоки.
Седнал в един от полираните от безброй панталони столове пред салона отправих поглед към далечните сини планини. След няколко секунди вече можеше да не съм жив.
Не беше много хубаво утро, в което да умре човек, но кое ли утро пък е хубаво да се умира? Но въпреки това след малко двама мъже, аз и другият, щяхме да се срещнем нейде в града и и единият от нас, а може би и двамата, щяхме да паднем мъртви.
Мълвейни се появи на улицата и остави коня си в конюшнята. Приближи към носейки оръжия достатъчни за започване на война.
— Събрал съм всички момчета. Само след час ще бъдат тук. Джоли вече е в града.
Някаква жена се изправи в един прозорец от втория етаж и погледна надолу. Внезапно се извърна и напусна прозореца сякаш някой я беше повикал отвътре.
— Посмее ли да изникне и Ред в тая суматоха — каза Мълвейни, — той е мой.
— Имаш го.
Мъжът с двете ведра забърза уплашено по улицата; при всяка негова стъпка ведрата пръскаха вода.
Шерифът Тарп още не се беше завърнал. Нямаше и следа от Пайндър, Морган Парк или Боди Милър.
Майка О’Хара беше застлала масата с бяла покривка и сервираната храна изглеждаше чудесна.
— Трябва да се засрамиш! — изрече ми грубо тя. — Това момиче не можа да мигне цяла нощ от страх, че може да те убият.
— Тревожела се е за мен?
— Като полудяла е! Заради теб и онзи Боди Милър!