Сепна се. Унесен в мечти, не бе забелязал кога двама мъже са се изкачили на моста. Единият приличаше на Рибока. Той даде уговорения сигнал, а после се отдалечи от другия, който си остана на мястото.
Смедс пъхна торбата в една ниша в зида, където камъкът бе изпаднал и придошлата вода дълбаеше пръстта зад него. После се втурна към светлината в долния край, на около стотина крачки.
По средата на пътя се спъна в един труп, доста нагризан от плъховете. Така бе обръгнал на всякакви ужаси, че си продължи, без изобщо да се замисля.
Изскочи от другия край, нагази в натрупалия сняг и забърза към мястото на срещата с Рибока, скрит за човека на моста от купчина пръст, висока един човешки бой. Рибока носеше големичък син чувал от зебло.
— Безопасно ли е? — изграчи Смедс.
— Изглежда, играят честно. Това е първата третина от наградата, заедно с храна, дрехи, одеяла и разни неща, които реших, че може да са ти от полза.
На Смедс му потекоха лигите. Но той попита:
— А сега какво?
— Излизаш на моста, вземаш втората третина и му казваш къде да намери клина. Аз ще го наблюдавам скришом. Ако те прецака, ще го проследя и ще го убия. Давай. Да приключваме с това.
Смедс погледна стареца, сви рамене и тръгна към мъжа на моста. Чувстваше се по-спокоен, отколкото очакваше. Може би свикваше на напрежението. Все още беше доволен от себе си, задето и за миг не се огъна, докато беше в плен на Бунтовниците.
Мъжът на моста стоеше облегнат на перилата, втренчен в нищото. Когато Смедс се приближи, той го погледна без всякакво любопитство. Още един син чувал се опря о крака му. Смедс пристъпи боязливо и опря лакти на перилата от двете страни на чувала.
Мъжът изглеждаше по-млад, отколкото Смедс очакваше, и от раса, която той не бе виждал досега. Личеше си защо е приел името Изгнание.
— Смедс Стал?
— Да. Как така играете толкова честно?
— Открих, че честността и почтеността в дългосрочен план вършат повече работа. Втората третина е в чувала. Имаш ли нещо за мен?
— В градската стена. Сто осемдесет и две крачки източно от Северната порта, под двайсет и шестата амбразура, под хоросана зад каменния блок с вдлъбнатината, в която е закрепена подпората на гредореда.
— Ясно. Благодаря. Приятен ден.
Смедс вдигна чувала и бързо-бързо се изнесе оттам.
— Добре ли мина? — попита Рибока.
— Да. А сега какво?
— Отивам с него да видя дали си казал истината. Ако е така, той ми дава последната трета. Иначе ме убива и тръгва да те търси.
— Мамка му. Защо да не се изнижем? Сигурно това, което вече получихме, ще ни стигне.
— Той игра честно. Според мен ще е умно и ние така да му отвърнем. Доста време още няма да можем да напуснем Веслоград. Хубаво ще е да знаем, че има някой, който няма да ни преследва. Връщай се в скривалището си. Аз отивам пак на моста.
— Дадено.
Смедс тъкмо щеше да се шмугне обратно в канавката, когато из целия град рогове затръбиха тревога.
Хромия бе дошъл.
LXXI
Гарвана превъртя — смяташе да отмъкне клина, което щеше да е мощен ритник по вратата на Глезанка. На този човек умът нещо започваше да се размътва. Не каза никому освен на Брат Мечок Торква, когото придума да отиде с него.
Започна добре. Не се натъкнаха на никакви сиви патрули. Щом стигнаха сърцето на града, и ето ти го Изгнание с някакъв по-възрастен мъж, сякаш го бяха изчислили да се появят точно в най-удобния за Гарвана момент. Последваха ги.
Изгнание и спътникът му се спряха на мостчето над един отводнителен канал и се облегнаха на перилата. Гарвана и Торквата ги наблюдаваха отдалече. Около канавката не беше застроено и не можеха да се приближат толкова, колкото му се искаше на Гарвана.
— Какво правят, по дяволите? — попита Торквата.
— Чакат, изглежда.
По-възрастният се размърда, тръгна нанякъде и изчезна сред постройките отвъд канавката. Пет минути по-късно на моста се качи друг мъж, поговори малко с Изгнание и си тръгна с един чувал.
— Край — рече Торквата. — Време е да се наведем и да си цункаме гъзовете за сбогом.
— Още не го е докопал — изръмжа Гарвана. — Ще го проследим да видим какво ще стане. Виж. — Възрастният се връщаше при Изгнание.