Изгнание малко се изненада. Боманц имаше солидна репутация, а освен това се предполагаше, че е мъртъв.
Посочих Мълчаливия.
— Мълчаливия, бивш член на Черния отряд. Аз съм филодендрон. — Торквата не го представих. Стори ми се, че ще е добре да оставя нещо да боцка въображението на Изгнание.
— Сигурно сте дошли тук заради същото, както и всички останали? — Забелязах, че с едно око продължаваше да следи Хромия. В момента чудовището оглеждаше положението и преценяваше възможностите си.
Направих знак на Глезанка и тя ми отговори.
— Сребърният клин — заговорих на Изгнание. — Богът-дърво няма да позволи той да попадне в ръцете на някой, който жадува силата му. Независимо на каква цена.
— Виждам — отвърна Изгнание. Равнината сякаш бе избълвала всичките си шантави обитатели. Зачудих се кой ли си е останал у дома да варди дюкяна. — Онова нещо отвън сигурно има какво да каже на всички нас по въпроса.
Глезанка отново направи знак.
— Ние ще го унищожим, ако вие не можете — казах аз. — Дървото стигна до извода, че той е тормозил достатъчно и себе си, и света. Ще бъде унищожен.
Изгнание понечи да каже нещо, но така и не успя. Сигурно Хромия ни чул достатъчно ясно и се беше ядосал, защото всички напираха да говорят за него в минало време.
Вече се беше подготвил. Но тъкмо се канеше да се развилнее, Паяжината удари по него, катурна го и той се търколи презглава. Магията му изхвръкна с писък нагоре — сякаш най-огромният бик във вселената ревеше. Воала го тресна от другата страна. Върху него се стовари дъжд от снаряди. Червени светещи кълба излетяха над полята на юг и за първи път забелязах там група черни конници, яхнали най-отвратителните чудовища, които някога бях виждал. Стори ми се, че разпознах старото си приятелче Псето Жабоубиец. Когато червените кълба падаха по земята, сякаш тропаше великан, и подире им в снега и земята под него оставаха димящи черни кратери.
Изгнание стоеше с ръце в джобовете и гледаше.
Никой от моята компания също не предприемаше нищо.
Нощната стража излезе с маршова стъпка на изравненото място зад стената, лъснати от глава до пети, със стройна стъпка и под звуците на своя оркестър. Започнаха да заемат позиции, сякаш това беше най-обикновена смяна на караула. Генерал Лудата факла, изтупана до блясък, дойде и рапортува на Изгнание.
Ревът утихна. Никой не бе навредил особено на Хромия, но и той не причини кой знае какви поразии.
Лудата факла ни погледна. Аз й намигнах. Това я стресна и затова пробвах друг номер, какъвто съм си палавичък.
— Какво ще правиш след работа, сладурче?
Тя ме отряза. Сигурно не бях достатъчно добър за нея. Карай да върви, и без това изглеждаше твърде стара за мен.
Докато тя и Изгнание обсъждаха тактиката, над нас надвисна сянка и покри всички ни. Погледнах външния свят. Хромия се подготвяше да пробва нещо. Черните конници бяха слезли от ездитните си животни, които не се виждаха никъде. Псето Жабоубиец също бе сред изчезналите. Конниците се приближаваха. Забелязах, че говорещите камъни, ходещите дървета и кентаврите вървяха подире им.
Хромия атакува стената, а около него се образуваше черен облак. Отново всичко се развилия. Това обаче никак не го притесни. Той скочи и изрита стената — и проби дупка, около петдесет стъпки широка. Изгнание се включи в купона и го засипа по някакъв начин с безкраен огнен порой.
Огънят не бе допаднал особено на Хромия при последната ни среща. Сега нямаше нищо против него, само дето му пречеше да гледа напред. Искаше да събори стената там, където стояхме. Изрита я още два пъти — по веднъж от двете ни страни, после отстъпи назад, за да обмисли следващия си ход. Изгнание се отказа от пламъците. Не бяха постигнали кой знае какво.
Нощната стража вече се бе заловила да зазижда дупките.
Знаех какво бих предприел сега, ако бях на мястото на Хромия. Щях да скоча през някой от отворите и да заизбивам най-големите си врагове.
Той се оказа не по-глупав от мен и се сети за същото.
Снегът навън бе доста изпотъпкан и разтопен, но докато решаваше през кой отвор да нападне, той бе застанал върху една девствена пряспа. Петдесетина слузести зелени пипала се стрелнаха от нея, увиха се около него и започнаха да го дърпат всяко в свойта посока. Снегът наоколо изригна. Цяло стадо чудовища се скупчи върху Хромия. Псето Жабоубиец захапа главата му и се опита да я откъсне. Някакъв друг звяр натика копито в устата му, за да не крещи. Ездачите на чудовищата се втурнаха към суматохата.