Раненият хълбок изобщо не облекчаваше положението му.
Никога не се отбиваше в хан или в село. Пазеше се далеч от изкушението, предполагам.
Никога няма да ме впечатлите с каквото и да било, ако ще ми разправяте измишльотини, а никога не сте виждали Кулата в Чар. Толкова грамадно нещо просто не бива да съществува. Сигурно е висока петстотин стъпки и е черна като сърцето на ястреб. Никога преди не бях виждал такова нещо и сигурно никога няма и да зърна.
Не се приближавахме твърде много. Гарвана каза, че нямало смисъл да привличаме вниманието на тукашните хора. И беше много прав. Това бе сърцето на империята, домът на Господарката и на всички онези стари чудовища, наречени Десетте, Които Били Покорени.
Изминах няколко мили с наведена глава, докато Гарвана се спотайваше наоколо и се опитваше да разузнае нещо. Много ми беше хубаво, че си почивам след всичките тези стотици мили на кон.
Той се материализира сред залеза, обагрил хоризонта с пожари, сякаш е настъпил краят на света, и седна срещу мен.
— Не са в Кулата. Отбили се там за една-две седмици, но после продължили на юг. Тя ги последвала.
Длъжен съм да призная, че изстенах. Никога през целия си престой в казармата не съм хленчил, но и не ми се бе налагало да издържам подобно изпитание. То това не е за хора.
— Настигаме ги, Чудак. Бързо. Ако и в Опал се разлигавят, също като тук, ще ги хванем — Той ми се ухили мазно. — Нали искаше свят да видиш.
— Ама не целия проклет свят само за седмица. Аз, един вид, разчитах да се насладя на гледките.
— Ако не ги накараме да се обърнат и да се запътят към бедата, може и да не остане много свят за гледане.
— Като стигнем, ще отделиш ли време да си потърсиш децата? — Искаше ми се да видя морето. От мъничък го исках. Един пътешественик бе минал някога и ни разказа на нас, децата, разни лъжи за Градовете на скъпоценните камъни и Морето на Страданията. От този ден нататък, докато копаех картофите или скубех плевелите, аз непрестанно мислех за морето. Представях си, че съм моряк и търкам с пемза палубата, но някой ден ще стана собственик на кораб.
Какво ли знаех аз?
Но още повече от морето исках да видя как Гарвана постъпва правилно със себе си и с децата си.
Той ме изгледа странно, а после отклони въпроса, като изобщо не му отговори.
Докато яздехме, събрахме оттук-оттам цял арсенал. В покрайнините на Опал ни се удаде шанс и да се похвалим с него. Не че свърши кой знае каква работа.
Една грамадна стара черна желязна карета с космат задник изскочи с рев от града и се понесе по пътя право към нас — пустите му коне сякаш издишваха огън! Не бях виждал такова нещо.
Гарвана обаче беше.
— Това е каретата на Господарката! Спри я! — Той измъкна един лък и натегна тетивата.
— Каретата на Господарката? Да я спра? Човече, ама ти си откачил! Имаш курешки вместо мозък! — И аз извадих лъка си.
Гарвана вдигна ръка — сигнал за тях да спрат. Опитахме се да си придадем вид „Трай си и вади! Парите или живота!“. Да се направим на гадове.
Кочияшите дори не намалиха ход. Сякаш изобщо не ни виждаха. Най-накрая се търколих с гъза напред в една канавка, около педя пълна с вода и тиня. Когато станах, видях, че Гарвана се е нахакал в едни къпинови храсти от другата страна.
— Нагли копелета! — кресна той подир каретата.
— Да бе, никакво уважение към двама честни разбойника!
Гарвана ме погледна и се разсмя. Стрелнах го и аз и също се разхилих. След малко той каза:
— В тая карета нямаше никого. — Гласът му прозвуча озадачено.
— Че кога намери време да провериш?
— Мисля, че знам какво става. Хайде. Трябва да побързаме. Хвани си коня.
Хванах го. Този кон беше твърде тъп, че да злобее срещу някого. Но неговият жребец продължаваше да го разкарва насам-натам и изглеждаше, сякаш мисли: „Този лайнян номер няма да ми го извъртиш втори път, кучи сине!“ Тази игра се проточи. Най-сетне я прекратих, като се промъкнах зад коня от другата страна.
Докато се моткахме тук, пропиляхме близо половин час.
Когато стигнахме до брега, големият черен кораб бе на около половин час надолу по канала. За минута ми се стори, че Гарвана ще накълца скопения си кон на стръв за риба. Но той просто слезе от него и застана на кея, загледан в морето. Когато някой местен ни изръмжеше, че сме му пречели да мине, той само му хвърляше онзи поглед, който смразяваше сърцето и ускоряваше крачката.