Връщаха му го, обаче. Там, на брега, мъжете не бяха мекушавци.
Черният кораб се стопи в маранята над водата. Гарвана се върна разтреперан при шумотевицата и миризмата на риба.
— Май ще трябва да продадем конете и да намерим кораб, който да пътува до Берил.
— Чакай малко, човече. Стига толкова. Разумът си е разум. Смяташ да ходим чак на края на света? Я се огледай тук. Това е Опал. Кажи-речи откакто те познавам, те слушам как приказваш, че трябвало да се върнеш в Опал и да разбереш какво е станало с децата ти. Погледни. Тук сме! Да го направим.
Този човек ми беше приятел. Но имаше проблеми с ината. Преди да стане Гарвана, той беше Гаргата, а преди да стане Гаргата, е бил Гарвана. А някога, много отдавна, преди да стане за първи път Гарвана, е бил някой друг. Не съм наясно кой, но знам, че е бил високопоставен и е дошъл от Опал, където зарязал двете си деца близнаци, а после се събрал със Знахаря и онази банда и тръгнал на север за битката в Защитника.
Просто зарязал дечицата на произвола на съдбата. Измъчваше се, защото не знаеше какво е станало с тях, защото като баща Гарвана не беше лайно. Колкото до мен, мислех, че е крайно време най-сетне да оправи тази работа.
Той дълго мисли за това. Не откъсваше поглед от брега на изток, сякаш отговорът можеше да дойде оттам. Когато погледнех нататък, аз виждах богаташки къщи по върховете на скалите с изглед към морето. Винаги съм подозирал, че е бил от заможните.
— Може би на връщане — най-сетне изрече той. — Когато отново се отправим на север.
— Добре.
— Глупости!
Той долови мисълта ми и сякаш се сви в себе си. Не ме поглеждаше.
Най-добрият кораб за Берил, който намерихме, беше някаква тлъста плоскодънна гемия, която тръгваше след два дни. На мен ми призляваше само като я погледна.
Тази нощ Гарвана се насмука здравата, макар повече и думица да не обелих за децата му. Сигурно ми четеше мислите. Или пък своите, което е още по-зле.
Аз станах рано. Гарвана цял ден щеше да го мъчи махмурлук. Той беше от ония стари пръдливци, дето вечно ти разправят как като били млади, махмурлук не ги ловял. Тръгнах да поразгледам.
Справих се много добре. Така и не се загубих. А в града, който две поколения е бил част от империята, живееха всякакви хора и почти навсякъде намирах по някого, който да говори някой от познатите ми езици.
Не беше кой знае колко забавно да се ровиш в миналото на приятел. И без това не научих кой знае какво. Почти не можах да намеря човек, който да си спомня нещичко — а онова, което помнеше, приличаше повече на вълшебна приказка. Добрите истории винаги се раздуват. Но мисля, че успях да извлека нещо разумно от всички тези небивалици.
Много, много отдавна някакъв тип на име Хромия бил губернатор на провинцията, в която влизал и Опал. Хромия бил един от първите Десет, Които Били Покорени, немъртвите дяволи-магьосници, защитници на Господарката. Наричаха ги Покорените, защото някога, докато сами си били господари, представлявали големи злодеи, но после били поробени от много по-велика и по-мрачна сила.
Този, Хромия, бил възможно най-покварения и калпав губернатор, който някога е съществувал.
По-късно се запознах с този тип. Бе пристигнал в Могилните земи за последната голяма битка и там си получи своето. Мога само да кажа, че нито един човек по този широк свят не е проронил сълза, когато той пукна. От всички Покорени този беше най-побърканият и най-гадният.
Както и да е, в Опал той бил шефът и заедно с приятелчетата си съсипвал провинцията и крадял дори и медните монети от очите на покойниците. Някой си Баронет Вран, чието семейство се съюзило с империята, когато тя стигнала дотук, заминал нейде по служба. Докато го нямало, неговата благоверна се забъркала с бандата на Хромия до такава степен, че спомогнала семейството на баронета да бъде лишено от повечето си почести и титли и от всичките си имоти. Помогнала да натопят някои от чичовците, братята и братовчедите, за да ги екзекутират ида им конфискуват имотите.
За нея не можах да науча много. Бракът им бил уреден и в него никога не е имало любов. Останах с впечатлението, че договорът е сключен, за да се прекрати някаква вражда, траяла сто години. Но не станало.
Тя разчистила и изтрепала цялото семейство на Гарвана. После той убил и нея, и цялата й банда, освен самия Хром. Навярно е можел да си възвърне всичко, стига да е искал. Хромия никога не е бил в добри отношения с Господарката. Но Гарвана намерил Глезанка, Бялата роза, превърнала се в неин смъртен враг…