XVI
В сърцето на континента, далеч на изток от Могилните земи, Веслоград, Кулата и Опал, зад Мъжеград и дори отвъд онази затънтена пустош, наречена Ветровития окръг, се простира обширната, негостоприемна, неплодородна, странна земя, която наричат Равнината на страха. Това име си има сериозни основания. За хората тази земя е страшна. Те рядко са добре дошли тук.
В сърцето на Равнината на страха има гол кръг. В центъра му се възправя изкорубено дърво, старо наполовина колкото времето. Дървото е баща на фиданката, бдяща на пост над Могилните земи.
Малцината диви, първобитни номади, обитаващи Равнината на страха, го наричат Старото Бащинско дърво и му се кланят като на бог. И това дърво наистина е бог, или поне е толкова близо, че няма разлика. Но силите на този бог са строго ограничени.
Старото Бащинско дърво тракаше неистово. Ако беше човек, сигурно щеше да крещи от гняв. След дълго, дълго закъснение неговият син му бе препредал подробности за грешката си, що се отнася до копаещото чудовище, погребаната глава и безумното смъртоносно вилнеене на върбовия човек.
Гневът на дървото не бе изцяло предизвикан от пипкавостта на сина му. Той беше насочен в същата степен и към собственото му безсилие и към уплахата, която внушаваше новината.
Един стар злодей бе погребан завинаги — светът си отдъхна и се зае с по-дребните си грижи. Но злото не бе изгубило нито крачка. То отново стоеше на дневен ред. И тичаше свободно, необуздано и без съперници, и изглежда, сякаш бе способно да погълне омразния му свят.
Той беше бог. По най-дребните свидетелства той бе способен да разчете формата на възможното предстоящо. А предстоящото, което виждаше, бе пустош, тънеща в кръв и ужас.
Провалът на неговия потомък може би предшестваше още по-големия провал на собственото му доверие.
Когато кипящият му гняв се уталожи, то изпрати своите създания — говорещите камъни, в най-далечните, в най-затънтените и сенчести краища на Равнината, за да отнесат призива му за събрание на Народите — парламентът на над четирийсетте вида разумни същества, населяващи тази най-чудата част на света.
Старото Бащинско дърво не можеше да помръдне, нито пък да разпростира силата си отвъд определени граници, но притежаваше способността да изпраща вместо себе си легати и яничари.
XVII
Когато стигна Мъжеград, старецът едвам се крепеше на седлото. Досега бе водил заседнал живот. Не притежаваше нищо освен волята си и черната магия, за да удържи срещу рисковете на пътуването и собствените си физически спънки.
Волята и уменията му бяха значителни, ала нито бе неизтощим, нито пък неуморим.
Научи, че вече е изостанал само с пет дни от преследваните. Бялата роза и нейният отряд не бързаха и нямаха проблеми със заобикалянето на имперските власти. Въпреки цялото си отчаяние, старецът отдели два дни за почивка. Това бе инвестиция на време, която той вярваше, че по-нататък по пътя ще му изплати дивиденти.
Когато тръгна от Мъжеград, потегли с кон и товарно муле, избрани по якост и издръжливост, не по бързина и красота. Дългият, далечен път през следващия етап щеше да го преведе през Ветровития окръг, земя с лоша слава. Не му се искаше да се задържа там.
Докато преминаваше през все по-малки, все по-бедни и разделени от все по-далечни разстояния селца на път за Ветровития окръг, той разбра, че скоростно наваксва — ако съкращаването на закъснението на четири дни за също толкова седмици може да се нарече скоростно.
Навлезе в необитаемата земя, като почти не таеше оптимизъм за бърз успех. През Ветровития окръг не минаваха редовни постоянни пътища — дори и империята ги отхвърляше като ненужни. Щеше да му се наложи да забави ход и да използва таланта си, за да намери пътя.
Дали? Той знаеше накъде са се отправили. Защо да се тревожи къде са сега? Защо не го забрави и просто не се насочи към мястото, откъдето те щяха да напуснат Ветровития окръг? Ако продължаваше да упорства, можеше да стигне там и преди тях.
Бе изминал три четвърти от пътя през пустошта, навлязъл в най-окаяните земи — лабиринт от голи и силно разрушени камъни. Построи лагер, нахрани се и се отпусна назад, за да гледа как изгряват звездите. Обикновено заспиването му отнемаше само мигове, но тази вечер нещичко не спря да гризе крайчеца на съзнанието му. Доста време му отне да проумее какво е то.