За пръв път, откакто навлезе във Ветровития окръг, той не бе сам в онзи кръг на съзнанието, отворен за безсъзнателен преглед на мистичните му сетива. Някъде на около миля източно от него си имаше компания.
И нещо друго се движеше в нощта — нещо огромно, опасно и чуждо, което кръстосваше високо във въздуха и дебнеше.
Той предпазливо изпрати опипващата си мисъл на изток.
Те! Преследваните! При това — нащрек и разтревожени, също като него. Нещо определено щеше да се случи.
Старецът веднага се оттегли и започна да прибира лагера. През цялото време мърмореше, ругаейки болежките и немощността, негови неизменни спътници. Продължаваше да претърсва нощта за дебнещото присъствие.
То ту се появяваше, ту си отиваше. Бавно — все още търсеше. Добре. Може би имаше време.
Нощното пътуване се оказа по-трудно, отколкото очакваше. А го имаше и онова нещо горе, което като че от време на време успяваше да го забележи, въпреки че той напрягаше всички сили да се слее с каменната земя. Нещото държеше животните му в постоянен ужас. Пътуването се влачеше болезнено бавно.
Зората се заканваше да пукне, когато той изкачи един остър като нож рид и забеляза лагера на преследваните долу в каньона, от отсрещната страна. Започна да се спуска — чувстваше се така, сякаш дори и косата го болеше. С всяка минута животните ставаха все по-опърничави.
Огромна сянка се разстла над него и продължи да се разгръща. Той погледна нагоре. Някакво чудовище, към хиляда стъпки на дължина, се спускаше над лагера на преследваните.
Викът му „Чакай!“ отекна в неподвижните камъни.
С всяка стъпка очакваше смъртоносното убождане на стоманеното острие на някоя стрела. Чакаше смачкващата, жилеща прегръдка на пипалата на вятърния кит. Но ужасът не успя да го надвие.
Жилав, мургав мъж излезе на пътя му. Наблюдаваха го очи, твърди и тъмни като късове обсидиан. Нейде отблизо, непосредствено до него, друг човек се обади:
— Проклет да съм! Това е онзи магьосник Боманц, дето ужким го изяде Драконът на Могилните земи!
XVIII
Огнена змия се плъзгаше на юг и поглъщаше замъци, големи и малки градове, и се разрастваше, макар че и късове от нея да отпадаха по пътя. След себе си оставаше само черно и кървавочервено.
Псето Жабоубиец и върбовият човек бяха смъртоносните зъби на тази змия.
Дори и върбовият човек си имаше физически ограничения. И периоди на просветление. В Розоград, след като наказаха града, в миг, когато разумът надделя, той реши, че нито той, нито войниците му биха издържали на сегашното темпо. И наистина, загубите сред последователите му се дължаха повече на трудностите, отколкото на вражите действия.
От няколко дни той лагеруваше под развалините на града и се съвземаше, докато масовото дезертьорство на натоварените с плячка редници не му подсказа, че войниците му са си починали достатъчно.
Пет хиляди души го последваха в похода към Чар.
Кулата бе запечатана. Вътре го разпознаха. Не искаха да го пуснат. Нарекоха го бунтовник, предател, побъркан, измет, че и с още по-лоши имена. Подиграваха му се. Нея я нямаше, но нейните лакеи си оставаха верни, храбри и почти безстрашни.
Те изпратиха червеите на силата, които се гърчеха над камъка, вече твърд като диамант заради заклинанията, наложени още по време на строителството на Кулата — виещи се заврънкулки в пастелнозелено, розово, синьо, които се втурваха към всяка точка на нападението и поглъщаха магическата енергия, идеща отвън. Магьосниците в Кулата не бяха толкова велики, колкото техния нападател, но притежаваха предимството да могат да работят зад защитните укрепления, издигнати от онзи, по-могъщият от него.
Върбовият човек бълваше ярост, докато изтощението не го сломи. И най-мощните му усилия оставиха само малки белези, почти петънца, върху фасадата на Кулата.
Дразнеха го и го подиграваха, онези глупаци вътре, но след няколко дни играта им омръзна. Ядосани от неговата настоятелност, те започнаха да го замерят с разни неща. С горящи неща.
Той отново излезе от района.
Неговите войски вече не му вярваха, когато той каза, че Господарката е изгубила своите дарби. Ако бе вярно, защо нейните капитани упорстваха така?
Вероятно наистина я нямаше в Кулата. Щом отсъстваше, значи можеше да се върне по всяко време, призована да окаже помощ. В този миг не би било умно да те намерят в лагера на върбовия човек.