Запалиха вързопите на дъното на изкопаната от чудовището дупка, изскочиха от нея и нападнаха планината от съчки откъм страната, откъдето духаше вятърът. Метнаха наръчите. Тули метна своя твърде отдалеч и той не можа да стигне, но това нямаше значение.
Огънят вече се беше разразил в пъклени измерения.
Наоколо трещяха напосоки сини мълнии. Ала не стигаха надалеч.
Смедс усещаше жегата от мястото, където беше приклекнал и наблюдаваше. Ега ти лагерния огън! Но не беше поразен. Най-вече се чувстваше тъжен.
Огънят горя чак до свечеряване. В полунощ Тими отиде да го нагледа и се върна с вестта, че все още под пепелта горят много живи въглени и изобщо не е успял да се приближи.
На другата сутрин всички отидоха на оглед. Смедс се слиса. Дървото все така си стоеше на мястото. Стволът му бе обгорен и нямаше листа, но не беше мръднало, а сребърният клин зловещо блещукаше точно пред очите им. Не протестира срещу присъствието им, без значение доколко се приближаваха.
А те не доближиха достатъчно. От пепелта все още лъхаше жега. Донесоха вода от реката, изляха я и оформиха пътека. Тими Локан се писа доброволец да вземе лоста и да измъкне клина.
— Не мога да повярвам — рече Тули, когато Тими натисна лоста и дървото не предприе нищо. — Не ми се вярва, да му се не види! Наистина ще го направим!
Тими сумтеше, напъваше се и ругаеше, ала нищичко не се случи.
— Тоя проклетник не ще да излиза! Ох!
Клинът изскочи. Когато прелетя край него, Тими се пресегна и за секунда го сграбчи в лявата си ръка.
После изпищя и го изпусна.
— Мамка му, това копеле пари!
Той дотича разплакан и пъхна ръката си в последната кофа вода. Дланта му се беше зачервила и по нея вече започваха да се образуват пришки.
Рибока взе една лопата и изрови клина от пепелта.
— Внимавай, Тими. Готвя се да го пусна в кофата.
— Ръката ми…
— С тежките изгаряния не бива така. Връщай се в лагера. Там имам един мехлем, дето ще ти подейства много по-добре.
Тими извади ръката си. Рибока пусна вътре клина. Водата засъска и закипя.
— Смедс, ти носи кофата — нареди Рибока.
— Трябва да се махаме. Онова май се пробужда — обади се Тули.
На това небе трудно се забелязваше, но сякаш по краищата на най-дребните оцелели клонки проблясваха сини искрици.
— Клинът вече не загрява сърцевината на дървото — рече Рибока. — Чупката! — нареди той на камарата тропащи крака и размахани лакти.
Преди да хлътне в гората, Смедс се огледа назад. Тъкмо в този миг дървото изпусна бурен разряд без посока. Мълнията едва не го ослепи. Хвръкна пепел чак до облаците. Болката, разочарованието и… тъгата?… на дървото го докоснаха като ситен, тъжен дъжд. Усети, че по лицето му текат сълзи и вина изпълва сърцето му.
Дъртия рибок се втурна запъхтян в лагера на крачка пред Тули, когото го досрамя, защото старото куче го надбяга.
— Още много време ще е светло — рече Рибока. — Предлагам да хващаме пътя, по дяволите. Тими, я да ти видя ръката.
Смедс погледна през рамото на Рибока. Дланта на Тими изглеждаше ужасно. И на Рибока видът й не му хареса. Той се втренчи в нея, изсумтя, намръщи се, огледа я и пак изсумтя.
— Само мехлемът няма да я оправи — рече той. — Ще събера билки и ще я наложа с лапа. Това чудо май е било по-горещо, отколкото си мислех.
— Адски боли — рече Тими. Очите му още сълзяха.
— Лапата ще се погрижи за това. Като вадиш клина от кофата, не го докосвай. Хвърли го върху онова старо одеяло. После го увий в него. Според мен никой не бива да го докосва.
— Защо, по дяволите? — попита Тули.
— Защото е изгорило Тими по-зле, отколкото трябва. Защото в него има зла магия и май не бива да рискуваме.
Когато старецът тръгна за билки, Смедс направи точно както той му каза. Изхвърли кофата и премести с пръчка клина върху сухото одеяло.
— Хей, Тули! Я го виж. Още е горещ, въпреки че е стоял във вода! — Когато прокара длан над него, той усети жегата от цяла педя разстояние.
Тули също пробва. Изглеждаше разтревожен.
— По-добре го увий хубавичко, вържи го здраво и го пъхни точно по средата на твоя вързоп.
— Ъ? — Тули не искаше да го носи сам. Не му се щеше то да е под негов контрол всеки миг. Това будеше тревога.
— Искаш ли да дойдеш и да ми помогнеш малко? — попита Тули. — Сам никога няма да стегна тоя багаж.
Смедс приключи с опаковането на клина и се приближи — по тона на Тули беше познал, че онзи има да му прошепне нещо на ухо.