Докато тъпчеха, навиваха и връзваха, Тули промърмори:
— Реших да не го правим на връщане. Още ще ни трябват. Ще го сторим по-късно, по някое време в града.
Смедс кимна — не му каза, че изобщо няма да участва и ще направи и невъзможното, за да получат Рибока, Тими и той самият справедлив дял от откупа за клина.
Много добре си представяше какви си ги мисли Тули. На него големият удар, който бяха осъществили току-що, нямаше да му е достатъчен. Тули смяташе, че Рибока и Тими са добри товарни мулета. Можеха да мъкнат на гръб своите дялове. Стигнеха ли в града, той можеше да им ги отнеме.
Смедс подозираше също, Тули нямаше да бъде удовлетворен и от подялбата на две.
XX
Огънят ни догоря и не остана нищо освен няколко червени въглена. От време на време малко пламъче се стрелкаше нагоре и лудуваше за кратко, а после угасваше. Гледах звездите. Повечето ги познавах, откакто се помнех, но те се бяха преместили на странни места в нощта. Съзвездията до едно изглеждаха разкривени.
Беше хубава нощ за падащи звезди. Вече бях видял седем.
— Притеснено ли ти е? — попита Гарвана. И той гледаше небето.
Стресна ме. Не беше обелил дума от обяд насам. Вече не си говорехме много.
— Страх ме е. — Бях загубил дирите на времето. Нямах представа нито колко напред сме стигнали, нито къде се намираме, освен че е ужасно далеч от дома и на юг.
— И несъмнено се чудиш какво, по дяволите, правиш тук.
— Не. На това май му хванах цаката. Бедата ми е, че не обичам да се промъквам навсякъде тайно като крадец. Може да се отнесат с мен като с такъв.
Не добавих, че не харесвам и да бъда на места, където единственият, който би могъл да ме разбере, е той. Ако нещо се случеше с него… Тъкмо това най-много ме плашеше.
Беше твърде ужасно, че да го мисля.
— Но е прекалено късно за връщане назад — казах.
— Някои казват, че никога не е късно.
Значи пак мислеше за децата си — как почти не го застрашаваше рискът да му се наложи да се оправя с тях. Освен това може би се колебаеше за нашето пътуване в неизвестното.
Колкото и неразбираеми да оставаха за мен — и може би дори за самия него — завладелите го чувства, те бяха силни. И всички те се отнасяха и до Глезанка, макар той въобще да не я споменаваше. Вината тегнеше на раменете му — огромно чудовище, което пляскаше с крила, грачеше и кълвеше очите и ушите му. Щеше да накара някак си този звяр да млъкне, като хванеше своя приятел Знахаря и му разкажеше за случилото се в Могилните земи.
Това аз никак не можех да проумея. Но така и никога не съм успявал да разбирам хората.
Може би решителността му бе започнала да се изхабява. Едно беше да тръгнеш подир някого с очакването, че за няколко седмици и след няколкостотин мили ще го настигнеш, и съвсем друго — месеци и месеци по-късно, след хиляди изминати мили, все още да си по дирите му. Хората не са устроени така, че да понасят подобни неща без ни най-малко разочарование. Пътят може да притъпи и най-желязната воля.
Но той отново показа острието й, като каза:
— Знахаря пак ни изпреварва. На него не му се налага да внимава толкова, колкото на нас. Трябва някак си да ускорим ход. Иначе има да го преследваме чак до края на света и така и няма да го настигнем.
По дяволите. Той говореше на себе си, не на мен. Опитваше се да събере въодушевлението, което бе насочил погрешно някъде назад по пътя. Нямаше никакъв начин да ускорим ход повече от това. Не и без да изоставим всяка мисъл да се вардим от неприятности с хората в страните, през които преминавахме.
Сега така упорствахме, че бавно се самоубивахме.
Мярнах нещо на север.
— Ето там! Видя ли? Тъкмо за това ти говорих онзи ден. Мълния от ясно небе.
Не я беше видял.
— Може би там има буря.
— Отваряй си очите.
Наблюдавахме поредица от светкавици, толкова слаби, че източникът им трябваше да е далеч отвъд хоризонта. Обикновено подобни светкавици подпалват или очертават горния край на облаците.
— Няма нито едно облаче — отбеляза Гарвана. — От седмици не сме виждали облак. Бас ловя, че няма и да видим, докато не прекосим степта. — Той видя как просветна още една мълния и потръпна. — Чудак, тази работа не ми харесва. Ама никак.
— Така ли? Какво има?
— Не знам. Не знам точно. Но пак ме е обхванало онова същото предчувствие като във Веслоград, което ме накара да поема на този кръстоносен поход.