— Изчадието от Могилните земи?
Той сви рамене.
— Може би. Но не се връзва. Ако то е онова, което си мислех, сега трябваше да се е захванало да превзема империята и да се защитава от неколцината вилнеещи на свобода Покорени, които може и още да се навъртат наоколо.
Досега бях имал достатъчно време да мисля какво ли се е размърдало в Могилните земи, та да засяга толкова силно Гарвана. Имаше един-единствен удовлетворителен отговор, макар да изглеждаше невероятен. Бяха изгорили тялото му и разпръснали пепелта. Но не успяха да намерят главата му.
— Ако е Хромия, наистина може да си имаме неприятности. Той никога не е правил нещо смислено. Не и за нас, смъртните. Винаги е бил луд за връзване.
Той ме погледна изненадано, после се усмихна кротко.
— Хей, хлапе, това между ушите ти май не са трици, а? Добре. Напъни го сега тоя мозък да се сети за какво му е на един смахнат магьосник да ни преследва по света. Като шансът онова, дето вдига гюрултия там, наистина да е той, е едно на хиляда.
Отпуснах се и пак се загледах за падащи звезди. Преброих още шест — не мислех за Хромия, защото не си струваше да се взема насериозно. Хромия никак не обичаше Гарвана, но несъмнено не му имаше и чак толкова зъб, че да хукне да го преследва, колкото и смахнат да беше.
— Между чука и наковалнята. — Думите просто ми се изплъзнаха.
— Какво?
— Обуздай си самомнението, братко Вран. Не преследва нас. Ако изобщо е той.
— А? — Очите му се присвиха в подозрителни цепки. Така студеното му ястребово лице изглеждаше по-хищно от всякога. Трябваше да му подхвърля това фамилно име.
— Преследва същото, което и ние. Черния отряд.
— Не виждам никакъв смисъл, Чудак.
— Да бе, как пък не! Това е единственият начин, по който изобщо може да придобие някакъв смисъл. Ти просто не виждаш света така, както го вижда един Покорен. Набито око имаш, ама мислиш хората за хора. Покорените обаче — не, и никога не са мислили така. За тях хората са само инструменти и роби, боклук, който използваш и захвърляш. Освен онази, която била толкова могъща, че тя ги превърнала в свои роби. А тя пътува с твоето приятелче Знахаря, доколкото знаем. Нали така?
Най-сетне той проумя идеята. Запреобръща я наум, разгледа острите й ръбове, сумтейки и треперейки като куче, изсиращо прасковени костилки. След малко рече:
— Тя загуби дарбите си, но не и знанията. А те са достатъчни да завладее половината свят и да укроти Десетте, Които Били Покорени. Тя би била голяма награда за всеки магьосник, който успее да я пипне.
— Точно така. — Затворих очи и се опитах да заспя. Отне ми доста време.
XXI
Старецът седеше мълчаливо. Когато се размърдаше, го правеше бавно и внимателно. Положението му изглеждаше неясно. Беше преследвал тези хора през целия континент и това едва не му струва живота — и за какво?
За нищо, ето за какво. За нищо!
Те бяха ненормални. Трябваше да ги затворят — за тяхна собствена безопасност.
Жената беше застанала от лявата му страна и го наблюдаваше от разстояние двайсетина стъпки. Синеока, с остра руса коса, висока около метър и седемдесет, в средата на двайсетте. Имаше квадратна челюст и твърде широко и изпъкнало дупе, а държанието й бе толкова шантаво, че те караше да се чудиш дали зад тези воднисти очи изобщо се таи някакъв разсъдък. И въпреки всичко това тя имаше силно чувствено излъчване.
Беше глухоняма. Можеше да общува само посредством езика на знаците.
Тя командваше тук. Глезанка, Бялата роза, онази, която бе сложила край на мрачната власт на Господарката.
Как, по дяволите, стана възможно това? Не се връзваше.
От дясната му страна стоеше мъжът, чийто поглед бе топъл като на змия. Висок, жилав и мрачен, той изглеждаше твърд като камък, но с по-слабо чувство за хумор. Напоследък се обличаше в черно, с което сигурно искаше да каже нещо, но кой ли би могъл да разбере какво? Той твърдо отказваше да говори. Тъкмо затова го наричаха Мълчаливия. Самият той бе магьосник. Инструментите на занаята му лежаха разпръснати около него. Сякаш очакваше техният гост по принуда да пробва нещо.
Очите на Мълчаливия бяха черни като катран, твърди като диаманти и дружелюбни като смъртта.
По дяволите! Човек направи грешка веднъж, и четиристотин години по-късно все още не го оставят да я преживее!