Имаше още трима от тях някъде наоколо — братя с фамилията Торква, които като че нямаха малки имена. Наричаха ги с абсурдни прякори като Лопатокракия, Магарешкия чеп и Брат Мечок, само дето Магарешкия чеп ставаше Тапата, когато Глезанка бе наблизо, макар и тя да не чуваше.
И четиримата мъже я боготворяха. И бе съвсем очевидно за всички, освен за самата нея, че онзи, когото наричаха Мълчаливия, изпитва романтични пориви.
Побъркани. Всичките до един.
Нещо иззад него изкрещя:
— Сет Тебеширения! Сега пък каква подлост си намислил? — и избухна в кикот.
Той уморено повтори за хиляден път:
— Наричай ме Боманц. Не са ми викали Тебеширения Сет, откакто бях момченце. — Не се огледа.
Много, много време бе минало оттогава, когато той беше Тебеширения Сет. Поне хиляда и петстотин години. Не ги броеше. Мина една година, откакто бе освободен от плена на заклинание, което през по-голямата част от това време го бе държало в стаза. Познаваше изминалите междувременно години на борби и ужаси — периода на възхода и разрастването на империята на Господарката — само по име, след като бяха изтекли.
Той, Боманц или Тебеширения Сет, представляваше жив артефакт отпреди тези времена. Глупак, който си няма друга работа, та бе оцелял, и който искаше да използва така неочаквано дарените му оставащи години, за да изкупи вината, която чувстваше, задето бе участвал в пробуждането и освобождаването на древното зло.
Тези малоумници не бяха готови да повярват в това, макар че той едва не загина, докато пречеше на онзи дракон да стигне до тях по време на голямата заключителна касапница в Могилните земи миналата зима.
Проклети глупаци. Той бе навредил, колкото може да се навреди за един човешки живот.
Тримата братя се появиха някъде отпред и застъпиха на стража. Значи не някой от тях му бе подвикнал. Но Боманц го знаеше. Двама от тримата не владееха нито един от езиците, които той разбираше. Третият говореше толкова развалено наречието на Защитника, че хич не си струваше да се мъчи.
Глупакът, който можеше малко от малко да разбира Боманц с неговото старинно наречие на Защитника, не влизаше в сметката. Разбира се. Така че всяко нещо, нечуто пряко от Мълчаливия или разчетено по устните от Глезанка, бе изкривявано и се губеше.
Само камъните разговаряха като нормални хора.
Не обичаше да говори с камъните. Имаше нещо извратено в това да водиш разговор със скала.
Бедата с пребиваването тук бе в хората, които, макар и побъркани, изглеждаха най-разумните и най-достоверните сред обкръжаващата го обстановка.
За пръв път в живота му, ако искаше да строи въздушни кули, трябваше да гледа надолу.
Бяха го натикали в тоя лагер във Ветровития окръг. Намираше се на гърба на едно от онези прословути чудовища от Равнината на страха — вятърен кит. Звярът беше дълъг хиляда стъпки и широк близо двеста. Отдолу приличаше на кръстоска между прилична на боен кораб медуза и най-голямата акула в света. Отгоре, където се намираше Боманц, широкият му плосък гръб наподобяваше нещо, излязло от виденията на пушач на опиум. Като въображаемите гори, които може би растяха в онези огромни пещери, за които се твърдеше, че се намират на мили надолу под земята.
Тази гора бе обитавана от достатъчно на брой чудати същества, за да населят всякакъв цветист кошмар. Цяла зоологическа градина. И разумни до едно.
Вятърният кит се беше забързал нанякъде, но нямаше да пристигне бързо. През цялото време духаха насрещни ветрове. А сегиз-тогиз се налагаше чудовището да се спусне стремглаво надолу и да съсипе към двеста акра, че да си позалъже глада.
Проклетото страшилище смърдеше колкото седем менажерии.
Няколко шантави същества си го бяха нарочили за безмилостен тормоз. Едното — малка скална маймунка, не по-едра от катерица, която като че цялата бе само опашка. Имаше висок, писклив и дразнещ глас, който му напомняше за отдавна покойната му съпруга, макар и да не разбираше нито дума от казаното.
Имаше и една срамежлива кентавърка, сглобена наобратно, с човешката част отзад. Тази нейна част изглеждаше обезпокоително привлекателна. Тя като ли се интересуваше от него. Постоянно я забелязваше как го наблюдава зад туфите от органи с неясно предназначение, изобилстващи по гърба на вятърния кит.
Най-лошото беше самотният говорещ мишелов, който поназнайваше наречието на Защитника и много му плямпаше устата. Боманц не можеше да се отърве от птицата, която, ако беше човек, сигурно щеше да кисне по кръчмите и да се прави на най-големия всезнайко на света, въоръжен с невежо готово мнение по всички възможни въпроси. Жизнерадостното му тесногръдие и непукистко невежество изкарваха стареца из търпение.