Едни неща, наречени скатове, които приличаха на черни летящи разновидности на онези от тропическите морета, симбиоти на вятърните китове, ширината на чиито криле бе от трийсет до петдесет стъпки, бяха най-драматичните и най-многобройните от неговите спътници-нечовеци. Макар и да приличаха на риби, те като че бяха бозайници. Прекарваха целия си живот на гърба на кита. Имаха лош и опасен нрав и злобно отказваха да споделят територията си с по-низши форми на живот. Само волята божия сдържаше злобата им.
Имаше и още десетки не по-малко забележителни същества, всяко още по-абсурдно от предишното, но те се притесняваха повече от човеците и не им се пречкаха.
Като повечето хора и Боманц бе чувал легенди за смъртоносните говорещи менхири от Равнината на страха. Реалността изглеждаше страховита, съвсем като в приказките. Те бяха плахи като лавина и пакостници до смърт. Тъкмо на тях се дължеше смъртоносната слава на Равнината. Доколкото Боманц можеше да каже, онова, което всички други биха сметнали за убийствена злонамереност, според тях представляваха безобидни номерца.
Какво ли би могло да бъде по-смешно от пътник, който, следвайки погрешни насоки, падне в кратер с лава, или пък гигантски пясъчен лъв измъкне коня му изпод него?
Камъните във формата на менхири, високи цели осемнайсет стъпки, бяха герои на хиляди легенди и нито една от тях не беше приятна за слушане. Но да ги виждаш, чуваш и да се разправяш с тях бе такова преживяване, че пред него легендите бледнееха — макар и в момента камъните да се държаха възможно най-възпитано.
И на тях също им бяха наложени ограничения.
Камъните не изпитваха езикови трудности. За щастие мнозина от тях си падаха лаконични. Но когато наистина заговореха, думите им бяха резки, язвителни, жлъчни. Това бе пасмина от словесни вандали. Как тогава, по дяволите, техният бог нарочил тъкмо тях за свой дипломатически корпус?
Нищо чудно, че Равнината на страха бе една лудница с широко отворени врати. Дървото-бог, което властваше над нея, си беше откачалка двайсет и четири карата.
Камъните изглеждаха предимно сивкавокафяви на цвят, без видими отвори или органи. Повечето бяха обрасли с мъхове, лишеи и буболечки като всички нормални камъни, дето се търкаляха наоколо и не си отваряха устата. Те ужасно плашеха Боманц, който обичаше да се преструва, че от нищичко не го е страх.
Имаше мигове, когато му идеше да ги гръмне и да ги направи на говорещ чакъл.
Да му се не видят и сбърканяците!
На всеки сто мили вятърният кит се снишаваше, докато коремът му не почнеше да се влачи по земята. И тогава съществата от всички видове, включително и братята Торква, запяваха весело бачкаторската песничка „Хей-хо!“ и заприличваха на най-противния менхир за момента. Хъп-хъп, преобръщаше се китът настрана под акомпанимента на страшни заплахи и мръсни псувни. Камъните с претенции за чувство за хумор къдреха страховити тиролски напеви чак докато паднат на земята.
Да му се не видят и смахнатите тъпаци!
Без значение как падаха проклетите му камъни, те, като котките, винаги се приземяваха на крака.
Това представление караше всеки рядък селянин, имал нещастието да бъде негов свидетел, да се насира от страх.
Камъните бяха създания на Равнината и свързочна линия на бога-дърво. Говореха един с друг по телепатия, макар че Боманц не бе склонен да им признае, че притежават истински разум. Никой не би му го казал направо, но той подозираше, че Старото Бащинско дърво само дърпа конците на тази операция — каквато и да беше тя — изотдолу.
Една от дреболиите, които той намираше за обезпокоителни, се изразяваше в това, че без значение колко камъка се изръсваха, популацията от менхири никога не намаляваше. Всъщност някои от старите камъни се появяваха отново на борда.
Проклета щуротия.
— Хей, Тебеширен Сет, дърта кисела пръдня такава, сети ли се вече как да ни го начукаш? Гааа!
Говорещият мишелов бе дошъл. Боманц му отговори с лек, ловък жест — обгърна с длан врата на птицата.
— Само лично на теб, смрадльо с дъх на леш.
Очите го наблюдаваха. Никой не помръдваше. Никой не го вземаше насериозно. Братята Торква се раздюдюкаха: