Боманц изсумтя.
— Камък с чувство за драматизъм. Абсурд! Наистина ли очакваш от мен да вляза в схватка с онова чудовище?
— Да.
— Ако е онова, което си мисля…
— Това е съществото, наречено Хромия. Заедно с тварта на име Псето Жабоубиец. И двамата са недъгави.
Боманц се подсмихна и изсумтя.
— Бих казал, че когато си нямаш тяло, това е нещо повече от недъг.
— Тази твар никак не е слаба. Димът се издига над град, пламтящ три дни след като той го е напуснал. Станал е апостол на смъртта. Убийствата и опустошението са единственото, което познава. Дървото заповяда злината да се прекрати.
— Така значи. Защо? И защо точно ние?
— Защо ли? Защото ако продължи да вилнее, някой ден пътят му ще го отведе в Равнината. Защо ние ли? Защото няма кой друг. Всеки, който притежаваше велика сила, падна в битката в Могилните земи, освен теб и нас. И най-вече — направи го, защото така е заповядал богът.
Боманц замърмори и се размрънка под носа си.
— Приготви се, магьоснико. Дойде часът! Ако в нашите очи ти си невинен, сигурно в неговите си виновен.
Разбира се. Средно положение нямаше. Не и за него. Липсваше му силата да го издържи. И никога не бе я имал, в интерес на истината, макар и да се самозаблуждаваше през годините на своето дирене на знания за онези, които древните бяха заключили в окови.
Изпитваше ли той угризения за ужасите, предизвикани от неговата непохватност? Донякъде. Не толкова големи, колкото си мислеше, че е редно. Самоубеждаваше се, че заради намесата му в предпоследния момент, заради саможертвата му, отприщването на мрака бе далеч по-смирено, отколкото можеше да е. Без него нощта вероятно щеше да е безкрайност.
Старецът се отдалечи спокойно от камъка, унесен в собствените си мисли. Не забеляза как камъкът рязко завъртя отново белязаното си лице към него. Менхирите никога не се движеха пред погледа на човешки очи. Как разбираха, че ги наблюдават, това никой не знаеше.
Лъкатушният път на Боманц го отведе в задния край на вятърния кит. Съпровождаше го тихо шумолене. Придружители. И да ги бе забелязал, той не им обръщаше внимание. Те никога не се отделяха от него.
Той се настани върху една мека и невъзразяваща буца от китова плът, висока горе-долу колкото стол. Беше удобна за седене. Но знаеше, че няма да се задържи дълго. Тук китът издаваше особено силно зловоние.
За стотен път той се замисли как да избяга. Трябваше само да скочи и да приложи заклинание за левитация, за да смекчи падането. За можене, го можеше. Но не му стигаше смелост да го извърши.
Страхът от височини не го сковаваше напълно. Ако паднеше, щеше да запази достатъчно самообладание, за да се спаси. Но нямаше начин да се накара да скочи доброволно.
Примирен, той се огледа назад, откъдето беше дошъл. Домът му, такъв, какъвто си бе и какъвто е бил, оставаше на хиляда мили оттук. А може би и на много по-далече. Летяха над земи, за които никога не бе чувал, и където всички, мернеха ли вятърния кит, се дивяха на огромното нещо в небето и нямаха представа какво е то.
Никаква гаранция, че ако скочи през борда, ще да попадне в приветливи земи. Всъщност теренът отдолу изглеждаше действено враждебен.
Да върви по дяволите. Сам се бе набъркал в това. Сам щеше да се оправи.
— Хъ!
Стар беше, но още имаше остър поглед.
Чистият въздух тук, на високото, му позволяваше да вижда надалеч. И напред на север, там, където погледът му едва достигаше, почти право пред него, се мержелееха две точки, които се носеха на височина, по-голяма дори и от тази на вятърния кит. За да се виждат изобщо от такова разстояние, трябваше да са големи колкото вятърни китове.
Боманц изсумтя.
Това чудовище бе авангардът на цял парад.
Той се изкиска. Наблизо се разнесе шумолене — местните бяха обезпокоени от обзелата го веселост. Той отново се изсмя и се надигна. Този път измина целия кит по дължина, преди отново да приседне, докъдето посмя да стигне.
Димът бе много по-близо. Издигаше се по-високо от вятърния кит. Забеляза проблясъци на пожар, които подхранваха димния стълб, чийто ствол бе започнал да се извива долу в ниското. Мрачна картина. Може би камъкът беше прав. Нещо трябваше да се направи.
Това бе дванайсетият подобен град, макар че първият, на който се натъкнаха, още се тресеше в предсмъртни гърчове. Напредъкът на безумието бе стрела, чието острие сочеше на юг, лудост, която имаше смисъл единствено за самите, луди.