Газове забоботиха във вътрешностите на вятърния кит. Хоризонтът се килна и се надигна. Зад гърба на Боманц скатовете засвистяха и зацвърчаха. Той се вкопчи здраво.
Чудовището се спускаше.
Защо? Не беше време за изтръскване на камъни. Нито пък за хранене.
Скатовете прелитаха покрай него на двойки и на ескадри — лопатовидни стрели, разпрострели се в небето, устремени към града и неговата диадема от кръжащи лешояди.
— На миля под нас духа попътен вятър, магьоснико. — Боманц погледна назад. Неговият приятел, камъкът с белязаното лице. — Ако се задържи, скоро след мръкване ще настигнем разрушителя. Само толкова време имаш за подготовка.
Боманц се огледа отново. Камъкът бе изчезнал. Но старецът не беше сам. Глезанка и Мълчаливия гледаха разрушения град. Мургавият мъж наблюдаваше безстрастно, но лицето на Глезанка бе въплъщение на състрадателната агония. Това затрогна нежната страна на ума и сърцето на стареца. Той се обърна към нея и каза:
— Ще сложим край на мъките, дете.
Изговаряше думите внимателно, за да може тя да ги прочете по устните му.
Тя погледна Мълчаливия. И й отвърна с поглед. Пръстите им полетяха, изписвайки знаци от речта на глухонемите. Боманц разбра част от разговора и не остана доволен.
Обсъждаха него и забележките на Мълчаливия никак не бяха ласкателни.
Боманц изруга и плю. Това копеле му имаше зъб без никаква причина!
Скатовете избиха една десета от лешоядите, използваха издигащите се нагоре въздушни потоци от пожара, за да се зареят нависоко, а после се върнаха на гърба на вятърния кит, понесли изобилна храна за малките си. После се приготвиха да подремнат.
Но за никого нямаше покой. Вятърния кит се бе снишил и сега летеше около половин миля над земята. Той мина над града, летейки с двайсет мили в час. Скоро на чудовището се наложи да се издигне отново в по-застоялите пластове на въздуха, за да не настигне преследваните преди мръкнало.
Камъкът с белязаното лице се върна, докато Боманц не гледаше. Когато той го забеляза, рече:
— Сега го усещам, камъко. Вони на поквара. И все още нямам представа какво да направя, че да му причиня зло.
— Не се тревожи. Има нова заповед от бога. Ти не бива да се разкриваш, освен при крайни обстоятелства. Нашата атака ще бъде единствено изследователска, опитна и предупредителна.
— И какво от това, по дяволите? Защо? Аз казвам, дайте да го утрепем. Да го пречукаме докрай — тъкмо сега, когато той не подозира, че идваме. Никога няма да ни се удаде по-добра възможност.
— Богът каза така.
Боманц го оспори. Богът победи.
На смрачаване вятърният кит започна да губи височина. Скоро след като се мръкна, Боманц забеляза напред лагерните огньове на войска. Чифт скатове се издигнаха във въздуха на разузнаване. Върнаха се и докладваха за видяното. Вятърният кит се спусна към лагера, поемайки курс, който се забиваше в сърцето му.
Скатовете се издигнаха на ята от гърба на вятърния кит и се замятаха насам-натам, един над друг, в търсене на възходящи течения.
Боманц усети как древният ужас се приближава. Чудовището изглеждаше неспокойно, ала не беше нащрек.
Земята се издигаше все по-нагоре и по-нагоре. Боманц се вкопчи в седалката си и зачака сблъсъка — сега изобщо не забелязваше намека за обида във факта, че дузина менхири се бяха разположили между него и Глезанка, а нейните главорези заемаха позиция, готови за неприятности.
Вятърният кит полетя хоризонтално. Лагерните огньове преминаха под него и излязоха от полезрение. Писъците долу почти не се чуваха заради скърцането, бумтенето и затулилата ги грамада в небесата. Боманц усети удара на древното зло — бяха го заварили съвсем неподготвено. Изпадна в яростен, черен гняв.
Тъкмо когато то понечи да откликне, скатовете му връхлетяха от всички посоки. Те изтръгнаха сърцето на нощта със сиянието на мълниите, изстрелвани от хранилището в плътта им. Стотици светкавици пронизаха въздуха наоколо и древният ужас бе така зает да се пази от тях, че нямаше възможност да отвърне на удара.
Вятърният кит изхвърли тонове баласт и започна бавно да набира височина, като се бореше с теглото на плячката.
Боманц не можеше да види корема на чудовището и се радваше, че е така. Пипалата му сигурно стискаха мъже, животни и всичко останало, което според него ставаше за ядене. Този звяр притежаваше разум, но не изключваше останалите разумни същества от менюто си, щом бяха негови врагове.