Много от видовете в Равнината ядяха неприятелите си.
Боманц намираше идеята за противна на практика, ала тя притежаваше известна морална съблазнителност. Колко ли енергично щяха да провеждат войните си хората, ако трябваше да изяждат покосените от своите мечове?
Интересно. Но как да се наложи това изискване?
Скатовете започнаха да се завръщат. Доколкото старецът можеше да каже, те бяха много доволни от себе си.
Всичко бе свършило. Вятърният кит, издигнал се нависоко, се намираше на безопасно разстояние и сега се занимаваше с храносмилането си. Боманц стана. Време беше да се включи.
Докато подминаваше Глезанка, Мълчаливия и уплашения менхир, той подметна:
— Следващият път мечокът ще хапе. Трябваше да го пречукате, докато беше в ръцете ви.
XXII
„Мечокът“ бе зашеметен, вцепенен, неподвижен сред опустошения си лагер и отчаяно се опитваше да схване откъде дойде това внезапно нещастие.
Цялото му съществуване бе стремителна атака върху бедите. Никога не се изненадваше, когато нещо тръгнеше накриво. Но бедствие от подобен мащаб с намек за огромни и неотчитани досега сили, които са се задействали, засега погубваше неговата инициатива. Липсваше дори и обичайната му налудничава воля, подкарвана от мотора на гнева.
Звярът Псето Жабоубиец не беше чак толкова потресен. Спомените му за сина на дървото оставаха пресни. Що се отнася до връзката на тази фиданка с баща й, той не се заблуждаваше. Само въпрос на време беше Старото Бащинско дърво да прояви интерес.
Псето Жабоубиец бе навестило Равнината на страха. Беше се изправяло лице в лице с бога. Спомените му за сблъсъка нямаше как да са мили. Цяло щастие бе, че се измъкна.
Но начинанието се оказа изгодно. Бе видял Равнината с очите си. Сега знанията му можеха да са от полза. Ако върбовият човек го изслушаше.
Надали.
Сега той не беше полуразумното същество, което представляваше предишният Хром. Превърнал се в такъв егоцентрик, дотолкова погълнат от себе си, сякаш бе главината на солипсистична вселена.
Звярът кръстосваше лагера, покрай хората и останките от тях. Шокът се стелеше върху оцелелите като задушливо покривало. Само неколцина разбираха случилото се. Чуваше да се мърмори за гнева на боговете. Тези хора не подозираха колко е вярно казаното от тях.
Ако тази теория спечелеше доверие, щеше да е трудно да ги удържат заедно. Проблемите на съвестта вече се прокрадваха.
Чу се леко изсъскване, изпукване и блесна ослепителна светкавица. Козината на звяра се изправи. Малки сини искрици подскачаха и пращяха сред космите, макар и мълнията да не го улучи.
Войниците се щураха наоколо като паникьосани кокошки.
Ударът, набрал огромна скорост, бе паднал от няколко мили височина. Твърде бърз, за да предизвика какъвто и да било отклик. Дори на дневна светлина би било твърде трудно да го улучиш.
Проблясък. Прас! Писъци. Мъж подскачаше, завит в саван от блатни огънчета.
Значи, той беше тук. След като извести за присъствието си, вятърният кит се залавяше с програма за тероризъм и изтощителна война, която нямаше да престане, докато върбовият човек не докажеше, че може да я спре.
Псето Жабоубиец заръмжа на чудовището, докато сълзящите му очи престанаха да се цъклят и той кимна отсечено. И започна да се тресе толкова силно, че чак скърцаше и пращеше. Опитваше се да овладее гнева си.
Да му се поддаде можеше да се окаже фатално.
Една от светкавиците, изстреляна с точност, бе способна да унищожи тялото му на играчка и почти да го лиши от сили, а армията му щеше да остане на милостта на страшилището горе. Някъде там, високо, кръжащи над лагера, скатовете дебнеха шанс за бързи убийства, пропуснат при изненадващата атака.
Треперенето утихна. С овладян шепот върбовият човек рече:
— Угасете лагерните огньове. Те ни осветяват като мишена.
После се зае с бавния и болезнен процес на обкръжаването си със заклинания срещу светкавиците на скатовете.
Псето Жабоубиец куцукаше наоколо, щракаше със зъби и ръмжеше, за да накара войниците да побързат.
Гасенето на огньовете не помогна. Скатовете прииждаха през цялата нощ. Тяхната точност не намаля. Но и не се подобри.
На тези твари като че им беше по-интересно да тормозят, отколкото да убиват. Да държат всички будни и в страх къде ли ще падне следващата светкавица. Така се биеха слабаците. Макар че когато мълния наистина изпържи един войник, от небето не покапаха сълзи.