Любимците на дървото-бог се опитваха да всеят паника във войската на Хромия и да я разпръснат. Това озадачаваше Псето Жабоубиец. Те не бяха толкова мекосърдечни.
Мъжете се заизмъкваха на двойки — на тройки.
Той препусна с всичка сила на трите си истински крака и единия дървен — джавкаше, хапеше и ги връщаше назад, а в промеждутъците се опитваше да усети чудовището в небето. Някои от дезертьорите се противопоставяха на принудата му. Наложи се да убие десетина, докато им дойде акълът в главата.
Имаше нещо познато в някои от искриците на по-низшата форма на живот там горе.
Звярът усети призива на върбовия човек и притича нататък. Сега заклинания обвиваха върбовия с пластове от защита. Навън се просмукваше болка.
На Псето Жабоубиец му стана забавно. Колкото по-силно се защитаваше старата сянка, толкова по-голяма беше болката й. За да си осигури пълна безопасност, на Хромия щеше да му се наложи да си причини агония, която би го лишила от всякакъв разум до степен да не успее да се измъкне обратно от многопластовата защита.
Звярът се зачуди дали там горе бяха наясно с това.
Върбовият човек знаеше отговора.
— Онази, която наричат Бялата Роза, язди вятърния кит и му задава тактиката.
Псето Жабоубиец излая гневно. Бялата Роза! Тя имаше нежно сърце, ала маневрите й бяха смъртоносни. Всичко си идваше на мястото. Тя вече ги беше заключила на губещи позиции. Без да се налага съвестта да я мъчи. Хромия можеше да страда, докато се защитава, или да облекчи болката и да бъде съборен от върбовата си стойка. Можеха да наблюдават как армията им се изпарява, докато дезертира, или да тероризират мъжете, за да останат, и да предизвикат техния бунт.
А доколкото си спомняше Бялата роза, щеше да има и трета, по-фина възможност, към която тя да ги тласне. Но момичето не разбираше що за убийствена лудост движи Хромия. Тя щеше да им остави възможности и вратички. Да им даде втори шанс, когато единственият приложим избор би бил да захапеш за гърлото.
Тази нощ адът заседаваше. Никой не си почиваше. Хромия се скри толкова надълбоко под защитата си, че не можеше да предприеме нищо, за да издържи на мъчението. С приближаването на зората скоростта на атаките нарасна, сякаш Бялата роза искаше да разберат, че може да направи деня им по-ужасен и от прекараната нощ.
Когато слънцето изгря, половината от армията вече я нямаше. Богът-дърво постигна победа в първия рунд.
Неговите създания отказаха да проведат втория денем. Скатовете изчезнаха от небето. Вятърният кит се издигна на мили нагоре и се отдалечи на юг. Хромия събра ордата си от кол и въже и пое към следващото завоевание.
Времето на лесните убийства приключи. Сега тези, които се изпречваха на пътя на Хромия, бяха предупредени за идването му. Чудовището от Равнината на страха неизменно се рееше над тях, като меч на съдбата, готов да падне при най-малката разсеяност.
Бялата роза не допусна грешки. Винаги, когато Хромия предприемеше атака, скатовете връхлитаха стремглаво и се опитваха да го принудят да се скрие вътре в заклинанията си за защита. Той отвръщаше на ударите и успя да погуби няколко птици. Но все по-често се сдържаше с надеждата, че вятърният кит няма да се приближи твърде много. Сред руините на своите завоевания той търсеше нови оръжия.
Бялата роза не допусна грешка. Нито веднъж. Но маниакалната решителност на Хромия продължаваше да тласка армията все по-близо до неговата плячка. Докато не си отмъстеше, дори враждебността на бога-дърво бе само досада, бръмченето на комар.
Но след убийството… о, след убийството!
XXIII
— Нещо не е наред — рече Смедс.
— Започвам да схващам накъде биеш — рече Тули. — Според теб нещо не е наред. — Смедс го беше повторил към пет пъти. — Както и според Тими. — Тими се беше съгласил три-четири пъти със Смедс.
— Прави са — за първи път изказа мнението си Рибока. — Трябва да има повече дейност. Коли по пътя. Ловци и трапери. — Бяха излезли от Великата гора, но още не се виждаха обработвани ниви. По тези краища цивилизацията беше в отлив.
— Погледни там — посочи Тими и трепна. Ръката още го болеше.
Край пътя стърчеше изгоряла къща. Докато вървяха на север, Смедс се присещаше за прасета и овце и сипеше остроумия за миризмата. Сега не се долавяше. Рибока разшири крачка — смяташе да го проучи. Смедс не изостана.