Това го притесняваше. Той искаше да се види с някои хора. Но дали те изобщо бяха още живи?
Поразен, Тули рече:
— Никога не съм виждал толкова войници. Поне от малък. — Войниците бяха навсякъде — помагаха в ремонтите, надзираваха, поддържаха реда, разквартирувани в палатки, опънати на мястото на сринатите със земята сгради. Целият проклет град ли беше залят от войска?
Смедс забеляза знамена, униформи и гербове на военни части, невиждани от него досега.
— Тук става нещо — рече той. — По-добре да внимаваме… — и посочи един обесен, увиснал от покрива три етажа по-нагоре.
— Военно положение — рече Рибока. — Значи, умниците са разтревожени. Прав си, Смедс. Ще вървим много внимателно, докато не разберем какво става и защо.
Те се насочиха към мястото, където преди бе отседнал Тули — там беше най-близо. Но вече го нямаше. Тули не се притесни.
— Ще поостана при теб, докато се наредя — рече той на Смедс.
Но Смедс не беше плащал наема и боклуците му бяха изхвърлени на улицата, а боклукчиите — осребрили празния му амбалаж, бяха отмъкнали каквото им хареса, а в стаята живееха хора, изгубили имотите си при бедствието.
Жилището на Рибока бе изчезнало по същия начин като това на Тули. Старецът не се изненада. Не каза нищо. Само придоби малко по-мършав, измъчен й прегърбен вид.
— Може би всичките можем да се набутаме при дъртата — рече Тими. Беше нервен. Смедс реши, че е заради ръката. — Само за тази вечер. Моят старец не харесва никого, с когото си общувам.
Къщата, в която живееха родителите на Тими, си беше тяхна собственост, макар и да бяха също толкова бедни, колкото и всички останали по Северните краища. Смедс беше чувал, че я получили като отплата от сиводрешковците, задето били техни информатори по времето, когато във Веслоград все още не бяха стихнали вълненията на Бунта. Тими не го потвърждаваше. Може би беше истина.
Кого ли вече го е грижа? Сигурно бяха на правата страна. Имперските войници се държаха по-честно и управляваха по-добре, ако си от онези обществени прослойки, за които има някакво значение кой командва.
На Смедс му дремеше на жилетката кой заповядва, стига него да не го закачат. Както и на повечето хора.
— Тими! Тими Локан!
Те се спряха и изчакаха една старица да ги настигне. Докато тя куцукаше към тях, Тими рече:
— Госпожа Киско! Как сте?
— Мислехме, че и ти си загинал заедно с другите, Тими. Четирийсет хиляди души убиха през онази нощ…
— Не бях в града, госпожа Киско. Тъкмо се връщам.
— Още ли не си ходил у вас?
Хората се блъскаха в тях на тясната улица. Почти се беше стъмнило, но наоколо имаше толкова много войници, че никой не бързаше да се крие от нощта по къщите. Смедс се зачуди какво ли правят лошите. Да не би да работят?
— Нали казвам, тъкмо се връщам.
Смедс забелязваше, че старицата не се нрави особено на Тими.
Тя се натъжи и почна да го утешава. Дори и Смедс, който не се смяташе за схватлив, забеляза, че го прави само защото щеше да е първата носителка на лошата новина.
— Татко ти и двамата ти братя… Съжалявам. Опитваха се да помогнат с гасенето на пожарите. Майка ти и сестра ти… Ами, те бяха завоеватели и се държаха както винаги се полага. Сестра ти така я осакатиха, че преди две седмици си посегна на живота.
Тими трепереше така, сякаш всеки миг щеше да се замята в гърчове.
— Стига вече, госпожо — рече Рибока. — Вече забихте ножа в сърцето.
— Ама че нахалник! — изломоти тя.
— Разкарай се, кучко — намеси се Тули, — преди да съм ти сритал гъза така, че да ти го окача на ушите. — Говореше с онзи любезен, равен тон, за който Смедс знаеше, че означава максимална опасност.
Така значи — у братовчеда Тули в края на краищата се криела мъничка язва на човечност. Макар че и с мъчения не биха го накарали да си признае.
— Не мога да го понеса — рече Тими. — Май ще е по-добре да си остана мъртъв.
— Тая няма да те остави да почиваш в мир, Тими — рече Рибока.
— Знам. Ще направя, каквото трябва. Но не сега. Знам едно място, което се нарича „Череп с кръстосани кости“ — там можем да се настаним евтино. Ако все още го има.