Беше време за проверка. Бялата роза заповяда да спрат древния ужас тук, където жертвите му биха могли да окажат помощ. Този път тя бе успяла да го вплете в своя план.
Всъщност той имаше чувството, че той е самият план.
Тя не обясни нищо. Сигурно се правеше на тайнствена жена. Или пък може би наистина му нямаше доверие.
Той командваше — докато не извърши неприемлива постъпка. Тогава един ботуш го захапва по задника и го праща да се гмурне като лебед в ада.
Менхирите рядко влагаха в речта си някакви чувства. Но този, който се материализира зад лявото му рамо, успя да вложи мъка в думите:
— Изградил си е щит. Нито огънят, нито мълниите могат да го достигнат.
Надеждата да разчитат на изненадата и без това беше плаха, но все пак си струваше да опитат.
— А последователите му?
— Пак са намалели десетократно. Това страшилище обаче е непобедимо! Той страда, но болката единственото разярява още повече!
— Изобщо не е непобедим. Както ще се убедиш, ако се приближа до него.
Най-нелюбимият на Боманц говорещ мишелов се разкиска диво.
— Голяма работа си ти, а? Ха! Това нещо ще те смачка като дървеница, Тебеширен Сет.
Боманц обърна гръб на птицата. Щом отново погледна надолу, стомахът му се сви. Мишеловът бе решен да му скъса нервите. Оптимизмът на птицата му се струваше забавен. Та той бе изкарал най-трудната школа на самоконтрола — цели трийсет години беше женен.
— Не е ли време вие, камъните, да се задействате? — Той пробва да се усмихне обезоръжаващо, като човек, който не мислеше за друго, освен за непосредствената задача.
В подсъзнанието му бе започнала да гнои една малка интрижка. Начин да сложи този лешояд-подигравчия на мястото му.
— Скоро — рече камъкът. — Ти с какво ще се включиш във фарса?
Не му се удаде да протака, защото мишеловът кресна:
— Какво, по дяволите, е това?
Боманц рязко се завъртя. Проклетата птица не се страхуваше от нищо, но сега цивреше от уплах.
Огромни черни криле се простираха в нощта и закриваха луната и звездите. Огньове пламтяха в грамадни, зли очи. Други пламъци очертаваха грамадни зъби като игли. Злобният взор бе вперен в пътуващите с вятърния кит.
Мълчаливия трескаво правеше предупредителни знаци, ала те не помагаха.
Боманц не разпозна страшилището. Не беше от времето на Владичеството и не произхождаше от Могилните земи. По онези чудовища той бе истински специалист и вярваше, че познава всеки техен косъм, перо и кост. Нито пък принадлежеше на империята на Господарката — инак тя щеше да го превърне в свой любимец още по времето на разцвета си. Значи трябваше да е плячка от някой от градовете, опустели, откакто Хромия бе излязъл от империята.
Независимо от потеклото му, то изглеждаше опасно. Боманц започна да влиза в онзи транс, в който за него бе най-лесно да посрещне едно свръхестествено предизвикателство.
Щом се отвори към енергиите на друго ниво на реалността, го обхвана страх.
— Преминавайте към следващия етап! — кресна той на уплашения менхир. — Веднага! Повикайте скатовете! Накарайте всички да слязат от това проклето чудо!
Поръбените с огън криле удряха нощта. Червеноокото чудовище връхлетя върху вятърния кит.
Боманц използва най-силното предпазно заклинание, което знаеше.
Страшилището измъчи нощта с болезнения си писък. Но продължи да връхлита, отклони се съвсем леко от пътя си. При удара вятърният кит се разтресе.
По целия му гръб говорещите камъни започнаха да изчезват с миниатюрни гръмотевички.
Говорещият мишелов се разпсува като пристанищен хамалин и запляска с криле във въздуха. Младите скатове закряскаха страхливо. Братята Торква юрнаха Боманц, като му крещяха въпроси, които той не разбираше, с явното намерение да го бутнат долу.
Глезанка ги спря с жест.
Долу под тях коремът на вятърния кит се отвори и роди врящо огнено кълбо. Горещината се надигна към хълбоците му. Той целият се разтресе мощно. Ставите на пръстите на Боманц побеляха още повече. Той искаше да се дръпне назад, но ръцете му действаха по своя собствена воля и не искаха да се пуснат.
Още една експлозия разкъса корема на вятърния кит. Огромният небесен звяр пропадна малко по-надолу. Тревогата се превърна в паника.
— Падаме! — разкрещя се единият от братята Торква на варварското си наречие. — О, богове, падаме!