Глезанка улови погледа на Боманц и заповяда безапелационно със знаци:
— Направи нещо!
Изглеждаше невъзмутима.
Преди той да успее да отговори, въздухът се изпълни с ледена вода, която пръскаше от органите по гърба на този Левиатан. Въпреки, че камъните си бяха отишли, вятърният кит бе започнал да губи издръжливост. Той мощно изхвърляше баласт с надеждата да изгаси огньовете.
Студената вода помогна за потушаване на паниката.
Скатовете започнаха да се връщат от мрака и да пърхат сред пръските. В мига, в който кацнеха, техните малки се покатерваха на гърба им, а след тях — и други обитатели на Равнината. След като един скат поемеше цялата тежест, на която бе способен, той се примъкваше до някоя от хлъзгавите, стръмни „пързалки“ за излитане, с чиято помощ се катапултираше в пространството.
Още една експлозия разтресе кита. Той бавно започна да хлътва по средата.
Глезанка се приближи до Боманц. Изглеждаше така, сякаш лично бе готова да го изхвърли зад борда, ако той не предприеме нещо повече, освен да зяпа глупаво и да трепери.
Как можеше да остава толкова спокойна, по дяволите? Само след минути щяха да умрат.
Той затвори очи и се съсредоточи върху създателя на бедствието. Опита се да се ободри.
Не знаеше какво е това нещо, но нямаше да му позволи да го уплаши. Той беше същият онзи Боманц, който уби прадядото на драконите. Същият онзи Боманц, който навлезе сред пламъци и предизвика гнева на Господарката в цялото й величие и сила.
Но тогава той стъпваше върху твърда земя.
Тихо и уверено той замърмори мантрите за успокояване, а след тях — циклите за освобождаване, които щяха да му позволят да се отдели от плътта.
След миг той се рееше из корема на кита, носеше се през пламъците и наблюдаваше мрачния огнегълтач. Вятърният кит не изглеждаше погълнат от всесъжение само защото чудовището лапаше толкова лакомо.
Той добави и своите умения към усилията на вятърния кит да се защити в потушаване апетита на огнегълтача. Пламъците намаляха. Той се опитваше да се движи тихомълком и да си върши работата незабелязано от хищника. Чудовището имаше само едно наум. Скоро вятърния кит вече можеше сам да се справи с пожарите.
Огнегълтачът се опита да разкъса още един газов мехур. Боманц го отблъсна. Той се пробва пак, и пак, и пак, ала напразно, докато най-сетне отлетя, обхванат от униние.
Докато чудовището нападаше извън контрол, Боманц тайно вкара филизите на магията. С ювелирно докосване той прекрати действието на заповедите на върбовия човек и ги замени с една безапелационна, надделяваща над всичко заповед: унищожи върбовия човек. Прати мрак да го погълне, прати огън да го погълне, но освободи земята от пагубното му присъствие.
После Боманц се върна отново в собствената си плът. Пред очите му изгряха звездите, доскоро скрити от поръбените с огън криле, затулили половината небе. Крилете се отпускаха. Тялото, което крепяха, рухна към мястото, което Старото Бащинско дърво искаше да се опази на всяка цена.
Боманц погледна Мълчаливия и Глезанка. Мрачният, невесел магьосник се усмихна леко, кимна и с пестелив жест показа, че е станал свидетел на добре свършена работа.
Значи може би Боманц най-сетне бе излязъл от лайнарския списък.
Той наблюдаваше как огнегълтачът напада.
— По дяволите! — Страшилището връхлиташе към двора. Хромия сигурно го беше разрушил.
Вятърния кит също се носеше по-ниско. За върбовия човек не би било трудно да го уцели. Небесният великан се беше изметнал по средата, превърнат в спихната наденица. Вече не разполагаше с баласт за изхвърляне. Нито пък можеше да контролира движението си по небето. Зависеше от милостта на вятъра и се носеше на юг, като продължаваше да губи височина.
Мълчаливия и Глезанка дойдоха при Боманц.
— Защо останахте? — попита той. — Защо не скочихте, по дяволите?
Пръстите на Мълчаливия затанцуваха — говореше на Глезанка.
— Хайде, стига си кършил пръсти. Ти можеш да говориш.
Мълчаливия го изгледа сурово и не каза нищо.
Вятърният кит се наклони. Боманц се килна към хълбока на чудовището и награби ствола на някакъв орган. Пропадна още три хиляди стъпки надолу и чак тогава спря. Един огнен език се издигна и го опърли. Той изруга и се вкопчи в органа на живот и смърт. Вятърният кит продължи да се върти и тресе. Започна да издава глух, тътнещ звук — вероятно вик на болка.