Незабелязано една искра се бе заплела в бавната струя, изтичаща от един газов мехур. Играта почти приключваше. Този път нищо не можеше да се направи.
След няколко минути той щеше да умре. По някаква причина не можеше да се разстрои толкова, колкото бе редно, според него. Най-вече се ядосваше. Не подобаваше на великия Боманц да си отиде така — просто да го извлекат, без публика и без велика битка, в която да загине. Без легенда, която да остави след себе си.
Не спираше да мънка нечленоразделно ругатни.
Мислите му, по-гъвкави, отколкото някога бе имал претенции да бъдат, тичаха наоколо в трескаво търсене на начин върбовият човек да си отиде заедно с него без никакви съмнения.
Но такъв нямаше. Не разполагаше с никакво друго оръжие освен с огнегълтача, който наподобяваше хвърлено копие извън неговия контрол.
Вятърният кит ускори спускането. Огънят пропълзя по задницата на чудовището. Хлътнатината в средата му ставаше все по-изявена. Проклетникът щеше да пукне.
— Хайде. Тази половина вече отиде. — Той се закатери по все по-стръмния склон на предницата. Мълчаливия и Глезанка залазиха подире му.
Нова експлозия. Мълчаливия падна. Глезанка сграбчи с една ръка наподобяващ дърво орган, а с другата улови магьосника и го вдигна на крака.
— Това не е жена — измърмори Боманц. — Такава досега не съм виждал.
Задницата на вятърния кит започна да пада по-бързо от предницата. По-дребни експлозии изхвърляха комети от китова плът в зъбите на нощта. Като ругаеше монотонно, Боманц продължи да се катери — бягаше по-далеч от нещастието, като всеки миг се чудеше защо ли си прави труда.
Страхът заприижда, подхранван от неговата безпомощност. От дарбите му нямаше никаква полза. Не можеше нищо да направи, освен да бяга от всепоглъщащия огън, докато няма накъде да бяга.
Още една експлозия разтърси кита и го разкъса. Боманц падна. Задницата на чудовището се откъсна и се устреми надолу, цялата обвита в пламъци. Остатъкът се залюля яростно в опити да си възвърне хоризонталното положение, като се мяташе, залиташе и се претъркаляше. Старият магьосник се държеше. И псуваше.
До слуха му достигна стенание.
На не повече от пет стъпки той видя светещите очи на невръстен скат. Когато парчето от вятърния кит започна да се стабилизира, той припълзя нататък.
— Забравили ли са те, малкият? Ела тук.
Мъникът засъска, започна да плюе и се опита да пусне светкавица. Но успя да генерира само някаква си искрица. Боманц го издърпа на лунна светлина.
— Ама ти си бил съвсем мъничък! Нищо чудно, че са те пропуснали. — Мъникът изглеждаше не по-голям от недорасло коте. Не можеше да е по-възрастно от месец.
Боманц прегърна скатчето в лявата си ръка. То почти веднага престана да се съпротивлява. Май беше доволно, че го гушкат.
Старият магьосник продължи по пътя си.
Вятърният кит се бе стабилизирал, доколкото можеше. Боманц се приближи до хълбока му и погледна надолу — тъкмо навреме, за да види как другата половина тупва на земята.
Мълчаливия и Глезанка дойдоха при него. Както винаги, лицата им бяха безстрастни маски — едната мургава, другата бледа. Мълчаливия съзерцаваше земята долу. Глезанка като че повече се интересуваше от бебето скат.
— Сега сме на височина под две хиляди стъпки, но пак си е голямо падане — рече Боманц. — Пък и онова все още ни е грижа.
„Онова“ означаваше малките огньове, които продължаваха да горят там, където задната половина се бе откъснала. Някой от тях всеки миг можеше да достигне до газов мехур.
— Трябва да минем възможно най-напред и да се надяваме на най-доброто. — Опита се да вложи в тона си повече надежда, отколкото хранеше.
Мълчаливия кимна.
Боманц се огледа. Манастирът гореше весело, подпален от огнегълтача. Значи това донякъде бе свършило работа. Но когато се ослуша както трябва, той усети възел от ярост и болка, кипящ сред пламъците.
Хромия отново беше оцелял.
Неговият план донякъде също свърши работа.
XXVII
Струваше ми се трудно да го повярвам. Гарвана се беше предал. Сигурно хълбокът го болеше много повече, отколкото си признаваше.
Откакто легна, не помръдна, нито каза нещичко — откакто тялото му победи волята. Според мен се срамуваше.
Много ми се искаше кучият му син да проумее, че не е длъжен да е свръхчовек. Нямаше да го отхвърля като приятел само защото е човек.