И аз бях толкова скапан като него, но не можех да легна и да умра. Театрото, разиграващо се около манастира, ставаше все по-натруфено. Всъщност някои от фойерверките бяха насочени към нас. Това ме изнервяше до степен да побягна, макар и ноктите на краката ми да бяха уморени.
Нов взрив. В небето разцъфна огнена роза. Едра буца от нещо се устреми надолу, разпръсквайки по-малки огнени топки.
Проумях какво виждам.
— Гарван, по-добре си вдигни задника и виж това чудо.
Той изсумтя, ала не помръдна.
— Това е вятърен кит, смотаняко. От Равнината на страха. Ти какво ще кажеш? — По време на голямото кръвопускане в Могилните земи бях свидетел как видяха сметката на два от тях.
— Май да.
Господин Честолюбив се беше претърколил. Гласът му звучеше хладнокръвно, лицето му бледнееше като рибешки корем — все едно е заобиколил зад ъгъла и се е сблъскал нос в нос с Онази с косата.
— Ама как така е попаднал тук? — и тогава млъкнах, защото се присетих за една причина.
— Не е дошъл за мен, хлапе. Кой ли в Равнината ще ти знае къде да ме търси? На кого ли ще му пука?
— Тогава…
— Това е битката в Могилните земи — тя продължава. Богът-дърво е застанал лице в лице с онова, което аз усетих, че се освободи там.
Проблесна светкавица. От единия край на половината вятърен кит, която продължаваше да се рее в небесата, блъвна огън.
— Онова нещо няма да се носи в небесата още дълго. Не трябва ли да отидем да проверим дали не можем да сторим нещо?
Той мълча поне една минута. Погледна към гърбатите хълмове, сякаш мислеше, че му остава само още малко и ще хване Знахаря. Той не можеше да е по-надалече от пет-десет мили, нали? После се надигна на крака с гримаса — очевидно щадеше болния си хълбок. Не попитах. Знаех, че ще каже, че било от мразовития въздух и студената земя.
— По-добре доведи конете — рече ми той. — Аз ще събера багажа.
С голяма задача се захващаш, старче, няма що — защото ние просто се бяхме строполили на място, когато вече не можехме да продължаваме повече.
Тъй като нямаше много работа, той предимно стоеше и гледаше как летящата напаст прекосява небето. Изглеждаше така, сякаш са го помолили да се качи на бесилката и сам да си надене примката на шията.
— Мислих, Чудак — рече Гарванът, когато се спуснахме по склона на най-северния от тези шантави гърбати хълмове и поехме на северозапад подир реещото се парче от вятърния кит.
— Аз по-скоро бих казал „кахърих се“, стари друже. И е така от деня, в който най-сетне Властелина беше победен. Май онзи взрив преди малко представляваше последният.
Парчето се носеше по курс, който щеше да пресече нашия. В единия му край тлееха огньове. То бавно се въртеше около оста си, но вече не падаше.
— Може би. Но ако кажеш нещо толкова категорично, боговете ще ти го пишат на сметката. Да се надяваме само, че ще разчисти горите. Приземяването там ще е доста мъчно.
— За какво мислеше?
— За теб и мен, за Знахаря и бандата му, за Господарката, Мълчаливия, Глезанка. За всичко онова, което ни свързваше, но въпреки това не се разбирахме.
— Не виждам какво толкова ви е свързвало. Не и след като сте победили общите си врагове.
— Аз също, и то дълго време. Нито пък някой от тях го виждаше. Иначе всичките можеше да упорстваме малко повече.
Опитах се да си докарам вид все едно се напъвам да сера в три след полунощ.
— Общо взето, ние всички сме самотни и нещастни хора, които си търсят мястото, Чудак. Самотници, които биха предпочели да не са самотни, ала не знаят как. Щом стигнем до вратата, през която биха ни пуснали вътре — или навън — не можем да разберем как се вдига резето.
Проклет да съм. По-голямо и по-открито самопризнание не бях измъквал от него. Изпълнено с копнеж и убеждение. Е, обръснете ми тиквата и ми викайте Плешивия. Вече цели две години съм до него. Когато си твърде близо до хората, не забелязваш промените, които стават с тях.
Това не беше Гарвана, когото срещнах за първи път, когато самомнението и злополуките още не бяха пленили душата му сред мрачните злини на Могилните земи, преди те да бъдат прочистени. Той се бе завърнал от своя затвор с драматично променена душа.
По дяволите, той дори не е същият човек, който във Веслоград не изтрезняваше и не си помръдваше гъза от място!