Изпитвах доста смесени чувства. Възхищавах се на стария Гарван, харесвах го и се разбирахме доста добре с него.
Може би отново щеше да е така, след като той завършеше преображението си.
Не знаех какво да му кажа, макар и да бях убеден, че му се иска да проговоря. Изобщо не беше изгубил стария си навик да ме обърква.
— Е, разбра ли как се борави с него?
— Имам тревожно предчувствие, Чудак. Почти съм вцепенен от ужаса, който ще открия, ако съм научил нещо. — Той се загледа в парчето от вятърния кит.
Огледах го и аз, прецених, че е на около две мили от нас и на близо петстотин стъпки височина. Вятърът го носеше насам.
— Ще го преследваме ли обратно към хълмовете, ако го отнесе чак нататък?
— Ти ми кажи, Чудак. Идеята беше твоя. — Той спря и зашепна на коня си. И на животните не им се щеше да бият път нощем. Дори и да не им се налагаше да носят никого на гърба си.
От вятърния кит изригна огнена гъба. Преди ревът на взрива да стигне до нас, аз казах:
— Няма да ни се наложи да изкачваме никакви хълмове.
Вятърният кит се заспуска стремглаво, като се въртеше около оста си. Когато беше на около двеста стъпки над земята, няколко парчета се откъснаха от него и падането му се забави. Имах доста добра представа къде ще се приземи. Забързахме към мястото.
После остатъкът от него пикира надолу, набра скорост и падна на около миля от нас. Отскочи във въздуха може би на сто стъпки. Летеше, този път право към нас.
Щом стигна връхната точка на отскока, то избухна пак.
Отблъсна се още два пъти, преди да падне долу, да се хлъзне по земята и да спре.
— Внимавай — рече Гарвана. — Може да има и още взривове. — От вътрешността на вятърния кит продължаваше да бълва огън. Някъде отвътре се чуваше звук, сякаш някой бие прадядото на всички тъпани.
— Още не е умрял. Виж там — посочих аз. — Краят на едно от пипалата лежеше само на стотина крачки от мен и подскачаше като змия, измъчвана от зъбобол.
— Уф… Хайде да спънем конете.
Гарвана беше адски превъзбуден, няма що. Все едно е прекарал целия си живот в толкова плътно мотаене около вятърните китове, че е подушвал и зловонния им дъх. А пък този дъхаше и още как.
Мярнах нещо на светлината на огъня.
— Хей! На гърба на тази пущина има хора!
— Трябваше да е така. Къде са?
— Там. Точно над онова черно петно — посочих аз. Силуети май влачеха нещо.
— Сякаш един се опитва да извлече друг изпод нещо — заключи Гарвана.
— Хайде да се покатерим и да им помогнем — Оставих коня си неспънат.
Гарвана ми се ухили.
— Буйната глупост на младостта. Къде ли отива тя?
Започнах да се катеря по тъмносиня воняща скала. Той тръгна да търси храст, на който да върже конете — щеше да е по-лесно, отколкото да се мъчи да ги спъне. Бях се изкатерил до средата, когато той ме последва.
Плътта на вятърния кит приличаше на сюнгер и определено смърдеше, но към вонята се прибавяше и миризмата на изгоряла плът. Тя трепереше от болка и от изтичащия живот. Какво благородно чудовище. Приплака ми се за него.
— Гарван! Побързай! Там горе са трима, а отзад гори грамаден огън!
Тъкмо тогава избухна миниатюрен взрив и ме събори. По земята се пръснаха огнени буци. На места сухата трева се запали.
Плъзнеше ли пожарът, ставаше лошо.
Докато Гарвана примъкне туловището си, аз вече бях метнал жената на рамо, а старецът, който единствен се крепеше на крака, я връзваше, за да не се подхлъзне и падне. След като свърши, дъртият си би камшика и се замъчи да отмести прилично на папрат парче кит от някакъв друг човек.
Задъхан, Гарвана ме погледна, после жената и измърмори:
— Трябваше да стане така, нали?
— Хей, тая никаквица е твърда като камък — рекох аз. — Или пък задникът й е от олово. Тежи колкото мен!
— Ще можеш ли да я свалиш? — смънка той. — Аз съм твърде стар за тия глупости. — И се запъти към стареца. — Ти! Какво правиш тук, по дяволите? — Не се изненада и при вида на скрития под папратта. Мълчаливия да падне от небето беше тъкмо от онези номера, които той очакваше да му погоди съдбата.
Трепереше, докато помагаше на стареца да вдигне папратта. Боманц се засуети над Мълчаливия. Черната буца, кацнала на рамото му, заиздава звук, все едно плачеше коте.
— Вдигнете го! — нареди старият магьосник. — Понесете го. Нямаме време да го връщам в съзнание.