Магьосникът се наведе и я подуши.
— Странно. Заразената плът обикновено вони. Затвори очите, синко. — Тими ги стисна и дундьото започна да боде ръката му с игла. — Какво чувстваш, когато правя така?
— Само слаб натиск. Ох! — Иглата бе убола здрава плът.
— Странно. Много странно. Никога не съм виждал подобно нещо, синко. Опитай се да се отпуснеш. — Магьосникът отиде до една полица и взе някаква причудлива пиринчена джунджурия — нещо като празен кръг, една стъпка широк, крепящ се на шест крачета, високи една педя. Сложи я разкрачена върху дланта на Тими. Изсипа разни прахчета и капна някакви капки в отворите на пиринчената чудесия, като мрънкаше нещо. Присветна светкавица и блъвна смрадлив дим. В оградения кръг затрептя мараня, също като над нагрят от слънцето паваж.
Магьосникът се втренчи в нея.
Смедс не виждаше никакви промени.
Но усмивката на магьосника угасна. Руменината се дръпна от бузите му. С писклив глас той попита:
— Момчета, в какво сте се забъркали?
— Ъ? Как в какво? — попита Смедс.
— Учудвам се, че не го видях по-рано. Мистичната воня е тук. Но кой би могъл да си го помисли? Момчето е пипнало с ръката си нещо, замърсено със същността на злото. Нещо, бременно с кръвта на мрака. Може би могъщ амулет. Някакъв талисман, изгубен в древността, който е изплувал отново едва сега. Нещо твърде необикновено и поради това неизвестно по тези краища. Момчета, да не сте обирали гробове?
Тими се вторачи в ръката си. Смедс погледна магьосника в очите, ала не каза нищо.
— Нямаше да нарушите закона, ако не бяхте копали там, дето сте се натъкнали на онова, което е причинило тази злина. Но ако не докладвате за него на имперските легати, яката ще загазите.
— Можеш ли да му помогнеш с нещо?
— Добри награди плащат.
— Можеш ли да му помогнеш с нещо? — настоя Смедс.
— Не мога. Каквото и да е причинило това, то е създадено от някой, далеч по-велик от мен. Ако приемем, че е амулет, изгарянето е изцеримо само от някой, по-велик от мъжа или жената, сътворили амулета. И този някой трябва да притежава и самия талисман, за да го изучи, преди да се опита да създаде лек.
Мамка му, помисли си Смедс. Откъде ще намерят някой толкова велик, че да надвие Властелина?
Нямаше откъде.
— Какво друго можеш да сториш? Щом не можеш просто да го оправиш?
— Мога да махна заразената плът. Това е всичко.
— Какво ще рече това на нормален език?
— Мога да му отрежа ръката. Тук. Днес става да се отреже до китката. Ако така решите, по-добре ще е да го свършите по-скоро. След като веднъж мракът се добере до големите кости, няма как да се знае докъде и колко бързо се разпространява.
— Какво ще кажеш, Тими?
— Това е ръката ми, човече!
— Чу го какво каза.
— Да. Виж, магьоснико, имаш ли нещо, което да облекчи болката за известно време, колкото да си помисля?
Дундестият рече:
— Мога да направя възпиращо заклинание, което ще го удържи до време, но като му мине действието, ще боли повече от всякога. И по-добре ще е да го проумееш. Колкото повече протакаш, толкова повече ще боли. След десетина дни ще пищиш и няма да можеш да спреш.
Смедс се навъси.
— Благодаря, дето все пак го предложи. Хайде, направи го това заклинание и дай да го обсъдим.
Магьосникът посипа прахчета, замърмори, взе да прави магически жестове. Смедс забеляза как Тими се поотпусна, после дори успя да се усмихне немощно.
— Това ли е? — попита Смедс. — Хайде, Тими, да си хващаме пътя.
— Трябва да го превържа пак — рече магьосникът. — Не знам със сигурност, но ако се допре до някого другиго, то би могло да се прехвърли върху него. Ако първоначалното зло е било достатъчно силно.
Вътрешностите на Смедс се вързаха на възел и се загърчиха, докато се опитваше да си спомни докосвал ли е ръката на Тими. Май не беше.
Едва изчака Тими да излезе навън и го попита:
— Дъртия рибок пипал ли го е, докато те превързваше?
— Не. Никой не го е докосвал. Освен онзи доктор, дето ходих да ме прегледа. Бучна ми ръката на едно-две места с пръст.
— Хм. — На Смедс това не му хареса. Ставаше сложно. Той не обичаше усложненията. Опитите да се разплетат обикновено само влошаваха нещата.