Трябваше да седнат и да си поговорят с Тули и Рибока. Знаеше какво щеше да поиска Тули: да завлекат Тими някъде в полята, да му прережат гърлото и да го закопаят.
Змийска душица носеше Тули. Трябваше да се отърват. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Сега, веднага, сигурно нямаше да боли. Но как ли щяха да изрежат заразеното от клина? Майната му.
— Тими, според мен трябва да се натряскаш и да се повеселиш, но и да си помислиш сериозно, и да решиш. Каквото и да направиш, аз съм с теб, но не забравяй, че това засяга всички ни. И дръж Тули под око. Не бива да се обръщаш с гръб към Тули, когато е изнервен.
— Не съм тъп, Смедс. Не бих загърбил Тули и когато не е изнервен. Но ако се опита да хитрува, чака го гадна изненада.
Интересно.
Смедс реши, че се налага и той да вземе някои решения. Като например, след като градът тънеше до гуша в сиводрешковци, а шефовете им щяха да открият, че клинът е изчезнал от Могилните земи, не беше ли време да хванат пътя и да се скрият някъде, където на онези и през ум не би им минало да ги търсят? Не трябваше ли час по-скоро да направят нещо с клина, та да е на по-сигурно място, отколкото в торбата му в „Череп с кръстосани кости“? Вече му беше хрумнала една хитроумна идея по въпроса. Идея, която можеше да се превърне в нещо като застраховка „Живот“, ако се хванеше да я осъществи и чак тогава кажеше на другите какво е направил.
По дяволите, как мразеше усложненията!
Когато се събраха, караницата с Тули бе ужасна. Тули като че с всеки ден губеше здравия си разум.
— Да не се мислиш за някакъв проклет крал или за безсмъртен? — попита Смедс. — Да не ти се струва, че си недосегаем? Тули, навън гъмжи от проклетите сиводрешковци. Решат ли да се вълнуват, ще те нарежат на късове, и то бавно. После ще дадат парчетата на Воала и Паяжината, за да ги сглобят отново, та да могат да те накарат да им изпееш всичко, което искат да узнаят. И тогава каквото и да им кажеш, няма да е достатъчно. Или пък да не се мислиш за някакъв герой, дето ще устои на хора, учили се как да водят разпит в Кулата?
— Преди да ме попитат каквото и да било, първо трябва да ме намерят, Смедс.
— Мисля, че най-сетне стигнахме до нещо. Тъкмо това ти обяснявам от десет минути насам.
— По дяволите. Само си отваряше устата, за да ми разправяш да сме избягали в някоя забутана дупка като Мъжеград…
— Ти наистина ли смяташ, че тук те ще те подминат? След като веднъж разберат какво търсят?
— Те как ще…
— Откъде да знам, по дяволите? Знам само, че това не са ти полуумните тъпунгери от Северния край. Те са хора от Чар. Такива като нас ги ядат за мезе. Най-добрия начин да не им се пречкаме е да не сме там, където са те.
— Никъде няма да ходим, Смедс. — Тули просто си показваше ината.
— Щом искаш да стоиш тук и да чакаш чука да те тресне между очите, нищо против. Но няма да се оставя да ме убият, защото ти имаш проблеми със самомнението. Ще е добре да продадем тоя клин и да забогатеем, но не достатъчно, че да умрем или да ни дадат на рибата. Всичките тия тежкари се домъкнаха тук преди дори да сме започнали да търсим купувач — изкушавам се да го дам на първия, предложил някаква цена, само и само да го разкарам.
Караницата продължаваше да бушува — сурова и без да стига до никакво решение. Рибока и Тими бяха арбитрите. Смедс се сърдеше на себе си също толкова, колкото и на Тули. Имаше гадното подозрение, че само вдига пара и ако се стигне до някакво решение, не би могъл да зареже братовчед си. Тули че беше никаквец, да, но все пак негова рода.
XXIX
Псето Жабоубиец лежеше в сянката на една акация и ръфаше пищял, принадлежал някога на един от войниците на върбовия човек.
След онази зловеща нощ, когато превзеха манастира, само дузина оцеляха. Оттогава половината от тях измряха. Когато вятърът духаше от север, вонята на смърт беше съкрушителна.
Само двама от шаманите успяха да отърват кожата. На косъм. Докато се съвземат, той и върбовият човек не бяха в кой знае колко по-добра форма, отколкото в самото начало, в Могилните земи.
Псето Жабоубиец следеше с едно око скатовете, които се рееха горе в небето около манастира и непрекъснато търсеха пробиви в магическия щит, покриващ мястото. Когато намереха, през тях удряха мълнии. Само една от сто успяваше да причини разрушения, но това бе достатъчно, за да гарантира по-нататъшното унищожение.