Земята се разтресе. Един вятърен кит бе ударил сградата с извънредно голям камък. Всички се скупчиха да пазят изваянието.
От нишите и сенките внезапно изскочиха десетина създания от Равнината. Полетяха малки ракети. Блеснаха миниатюрни остриета. Най-бързите същества се изкатериха по войника и по шамана. Монасите оставиха да избягат. След като войникът и шаманът се строполиха мъртви, тварите се заеха да обезобразяват изваянието.
Навсякъде беше същото. Никой от хората на Хромия не оцеля.
Онова страшилище Псето Жабоубиец изскочи стремглаво от манастира и тупна право сред една тайфа кентаври. Блеснаха ножове. Полетяха копия. Също и трупове. И тогава страшилището се развилия.
Скатовете се стълпиха горе в небето толкова нагъсто, че взеха да се блъскат помежду си. Гръмотевиците им зазвучаха като бойни барабани.
Чудовището стигна до бариерата от говорещи менхири и ходещи дървета. Прескочи и нея. Козината му тлееше, а по хълбоците му навсякъде стърчаха стрели. Ходещите дървета се опитаха да го сграбчат, ала не можаха да устоят на яростната му сила.
То продължаваше да идва право към нас.
Менхирите се изпречваха на пътя му, забавяха го и го препъваха. Скатовете се опитваха да го изпържат. Кентаврите галопираха покрай него, обсипваха го с копия, втурваха се към него и се пробваха да прережат подколенните му сухожилия. Ние с Гарвана и братята Торква му забодохме всеки по три-четири стрели. То като че изобщо не забеляза. Продължаваше да върви към нас с вой, все едно всичките вълци на света виеха хорово.
— Цели се в очите! — кресна Гарвана. — В очите!
Добре, стари друже. Да видим как ще уцеля, като целият се треса и мисля, че ако сега оцелея, после цял месец ще си пера насраните гащи.
Страшилището бе само на четирийсетина стъпки от нас, когато Мълчаливия го поздрави, трясвайки го с кълбо змии по муцуната — влечуги, които висяха и се опитваха да пропълзят в ушите, устата и ноздрите му.
Змиите така и не забавиха хода му, но успяха да отклонят ума му от онова, което ни беше намислило. То просто се вряза в нас.
Изхвърчах с гъза нагоре. Докато се реех из въздуха, видях Глезанка да влиза, спокойна, все едно е в кухнята и реже хляб, и да го посича с тежък меч, за който никога не бих предположил, че жена може да го вдигне. Уцели малко високо. Удари го по ребрата, вместо да му разпори корема.
Паднах на земята и следващите няколко минути прекарах в астрономически преглед на сто-двеста новоизлюпени съзвездия.
Плисна яростен дъжд, измокри ме до кости и ме накара да се съвзема и да стана на крака — и тогава разбрах, че изобщо не е било дъжд. Над нас беше прелетял вятърен кит и бе изхвърлил малко баласт, за да забави спускането си, когато връхлетя Псето Жабоубиец.
Страшилището продължаваше да тича в западна посока. Зад него блещукаше нещо, подобно на слон, който вместо глава имаше купчина пипала. Приносът на Боманц за каузата.
Това бе последната минута, когато в ставащото имаше някакъв смисъл.
Говорещите камъни се разбесняха и започнаха да никнат където сварят. Ходещите дървета подскачаха нагоре-надолу. Кентаврите тичаха в кръг. Всичко, що можеше да говори, почна да крещи на останалите. Вятърните китове се разбоботиха и започнаха да падат, като че искаха да се самоубият, разбивайки се в земята. Белязаният менхир дърдореше на Мълчаливия на непонятно за мен наречие, а Мълчаливия практически танцуваше нещо средно между фламенко и танц със саби, докато се опитваше да обясни на Глезанка какви ги разправя камъкът.
Добрах се някак си до Гарвана и му казах:
— Стари друже, май точно сега е моментът да се изнижем от купона. Преди надзирателят да дойде и да ги прибере всичките обратно в лудницата.
Той наблюдаваше Мълчаливия.
— Шшт — изшътка ми. Минута по-късно додаде: — Богът-дърво е наредил да прекратим. На север е станало нещо. Иска всички да зарежат всичко и да си вървят вкъщи.
Огледах се. Два вятърни кита вече бяха кацнали на земята. Тварите се тълпяха, докато им се качваха. Единственият говорещ камък наоколо беше този, дето си общуваше с Мълчаливия.
— Сега ще се повозим на кит, за да хванем твоето приятелче Знахаря.
XXXI
Младото дърво в Могилните земи бе изпаднало в кома след пожара и разумът му си оставаше помръкнал, докато раните му заздравеят. Но дойде ден, когато то най-сетне забеляза, че наоколо става нещо. В Могилните земи бяха настанали шум и суетене, невиждани от голямата битка насам.