От любопитство и по заповед на баща си дървото се пробуди от своя унес, макар далеч да не беше излекувано.
Могилните земи гъмжаха от войници от сенчестата западна империя. То усети точки, в които бе фокусирана силата — това трябваше да са техните командири. Прочесваха най-внимателно околностите.
Защо ли?
И тогава спомените се завърнаха. Слава богу, не придойдоха — завръщаха се на откъслеци, капка по капка. В разумна последователност. Чудовището, което дойде да копае, страшилището, което то изкопа. Смъртта, излязла от гората и връхлетяла града. Огънят… огънят… огънят…
Войниците се вцепениха от страх и благоговение и побягнаха в ужас, когато сред клоните на дървото изпращя мълния. Командирите им излязоха напред и загледаха със зинали уста яростната синя светлина, окъпала Могилните земи.
Дървото съсредоточи целия си ум върху непосредствената си задача и най-сетне, след толкова много седмици, предаде вестта за огромното си поражение.
XXXII
Близначките Воала и Паяжината вървяха в крачка към вече замлъкналото дърво. И двете бяха с черни кожени шлемове, които напълно им скриваха лицата. Облеклото им бе огледално отражение едно на друго, също като телата. Макар и уменията им по сила да не бяха толкова смъртоносни и жестоки като на Десетте, Които Били Покорени, те караха света да мисли другояче, като подражаваха на стила и на облеклото на своите предшественици.
Така магьосниците успешно бяха наметнали мантията на онова, което се стремяха да станат. И ако оцелееха достатъчно, те можеха да изострят своята лошотия, докато наистина станат неотличими от древните страшилища, почти изчезнали от лицето на земята.
Така се множеше злото.
Близначките спряха на три крачки от дървото, като внимателно криеха страха си от своите войници. Спряха и се загледаха. Обиколиха дървото в кръг от две противоположни посоки. Когато се срещнаха отново в точката, от която бяха тръгнали, вече бяха разбрали всичко.
Черните им сърца натежаха от страх, но в тях се таеше и искра зла надежда.
Те повикаха своите лейтенанти. След половин час войската се отправи към Веслоград.
Хромия да върви по дяволите. Мътеше се нещо по-голямо.
XXXIII
Беше късен следобед. Смедс вдигна очи от зидарията. Ухили се. Още два часа и каторгата, на която го бяха осъдили — три дни за дребен вандализъм и злонамерено хулиганство — изтичаше. А проклетият клин щеше да бъде укрит на сигурно място, където никой нямаше да го намери. Само той щеше да знае, че среброто лежи в кухина в хоросана под един зъбец на крепостната стена на двайсет и седем крачки източно от новата източна кула над Северната порта.
Смедс се чувстваше горд и доволен от себе си, задето бе измислил такова хитро скривалище. Кой ли би се сетил? Никой. А ако по някой слабо вероятен шанс някой се досетеше, кой ли би бутнал цялата проклета стена, само за да го потърси? Щяха да платят за информацията.
Той отново се ухили.
Имперският му надзирател се навъси, ала не изплющя с камшика. Този бич научи Смедс да насмогва бързо с работата, дори когато се унесеше в мечти.
Усмивката му угасна не защото не се харесваше на надзирателя, а защото облакът прах от север, който се приближаваше от няколко часа, стигна на около миля от стената и изплю двама забързани конници. Сигурно бяха Воала и Паяжината.
Бяха разбрали за клина.
Колко бързо се върнаха, човече! Това намекваше за нещо, което никак не му харесваше.
Поне сега може би Тули щеше най-сетне да види с очите си и да се убеди какво представляват тези хора, като си свалят ръкавиците.
Часът дойде, без камшикът да го ухапе, въпреки че пак се бе унесъл в мечтания за една девойка, която срещна в деня, преди да го хванат да пише неприличен лозунг върху един паметник от времето преди империята. Наложи му се да наеме професионален писач на писма, за да го научи как се изписва надписът. Той не можеше нито да прочете, нито да напише дори собственото си име.
Това момиче щеше да го чака тази вечер — едва четиринайсетгодишна гореща плът.
Той слезе от скелето, като си мислеше за баня и прани дрехи, а там го чакаше Рибока, за да го освободи — проста формалност, която включваше сваляне на телената примка около шията му.
— Какво става? — попита Смедс.