— Така си е.
— Та, какво да правим тогава?
Дъртия рибок се усмихна меко.
— От мен ли очакваш да реша? Искаш да ти кажа какво да сториш? Та после ти да не си виновен, защото само си изпълнявал каквото ти казват?
Смедс не си го беше помислил съзнателно. Но в това имаше истина, която го сепна.
— Нищо, нищо — обади се Рибока. — Трябваше само да ти се каже, за да го осъзнаеш и да решиш дали ще се държиш като гад. Как ти се струва?
На това поне беше лесно да се отговори.
— Не искам. Тези типове никога не са правили нищо друго, освен да се опитват да ни помогнат, когато ги помолим. Но по-добре да отидат мърцина те, отколкото аз. Няма да се оставя да се размекна, само защото после ще ми е кофти, че съм направил онова, което, доколкото виждам, единствено би могло да държи сивите далеч от нас.
— Значи току-що се самонави.
Смедс се замисли за това. Стомахът му се върза на възел.
— Май да.
— Това е един глас да се задействаме.
— Ти тръгни по другия път, трябва да накараме Тими или Тули да дадат каквото трябва. — Някаква глупава част от него се вслушваше в надеждата, че ще го отхвърлят. Друга пък казваше, че щеше да е хубаво да оживее, та после съвестта да го мъчи.
— С теб съм. — Рибока успя да се усмихне едва-едва. — И на мен не ми харесва тая работа. Но не виждам как иначе да се измъкнем. Ако ти се сетиш, кажи ми. Много ще се радвам да си променя решението. — Рибока си наля бира.
Стомахът на Смедс продължаваше да се връзва на възли и да се свива.
XXXIV
Псето Жабоубиец се промъкна в манастира тихо като смъртта. Вятърните китове още не се бяха снишили отвъд хоризонта — летяха плавно на север, необяснимо изоставили мисията си, когато им оставаше само финалният щрих, за да я завършат. Чудовището бе крайно озадачено, но не се оставяше това чувство да го парализира. Достатъчно неща отвличаха вниманието му под формата на хиляди рани и болки.
То се промъкна през развалините към приземния етаж, където изненада един монах, докато той саботираше обработката на глината. Едно изтракване на челюстите му сложи край на саботажа, макар че вероятно бе твърде късно и вече нищо не можеше да се спаси.
То се приближи до бурето с масло и се втренчи в плаващата в него глава. Не мислеше бързо, но затова пък методично и ако имаше достатъчно време, успешно вадеше заключения. В момента спорът бе дали има някакъв смисъл или не да продължава съюза с някой, който е така очевидно умопобъркан и неуправляем.
Главата също го съзерцаваше, съвсем будна и осъзнаваща пълната си безпомощност. Чудовището не беше от деликатните и склонни към размисъл натури и затова не смяташе, че има някаква ирония в това съдбата постоянно да прави безпомощен най-могъщото и най-опасното същество на света.
Главата го гледаше много напрегнато, сякаш имаше някакво извънредно важно послание, което тя трябваше да му предаде. Но колкото и слабо да бе безсловесното общуване, което протичаше между тях преди, то вече не действаше.
Псето Жабоубиец изпъшка, захапа главата и я извади, после я изнесе от манастира и я потули на място, където според него нищо нямаше да я застрашава, и уморено се отдалечи с куцукане.
Беше време да се започва от нулата, а той нямаше никаква представа откъде да намери войниците, които да осъществят задачите, които той имаше нужда да се свършат. Знаеше само накъде да не гледа. Така им оставаше единствено разрухата, останала подире им на север.
Псето не бързаше. Не се чувстваше под натиск. Щеше да живее, докато не се натъкнеше на нещо, притежаващо достатъчно мощ, че да го убие.
XXXV
У магьосника светеше.
— Той сам ли живее? — попита Рибока.
— Не знам — отвърна Смедс. Магьосникът като че беше най-богатият човек в квартала. Имаше прозорци с истински стъкла.
По един хартиен параван премина сянка.
— Всъщност няма значение. Няма гаранция, че някой приятел не му е дошъл на гости, или пък има клиент.
Смедс трепна. Не се бе досетил за възможността начинанието им да се превърне в масово клане. Огледа улицата в посоката, накъдето замина патрулът. Сиводрешковците бяха плъзнали навсякъде. Трябваше да приключат бързо и тихичко.