Смедс гледаше тялото. Сега той разбра плана. Рибока го беше пратил да заобиколи, само за да го разкара.
— Добре ли си? Как си? Трепериш малко, а?
— Добре съм. Почти нищо не чувствам.
— Дали си е водил счетоводство? Нещо, където може да е написал нещо за Тими?
— Не знам. Докато бяхме тук, не видях да го прави.
— По-добре да потърсим. Ти започни… Сега чувстваш ли нещо?
— Само ми е жал за онази жена, след като го намерят.
— Да. Хич няма да й е лесно. Огледай се. Опитай се да не всяваш много бъркотия. И не се бави дълго. Трябва да се махаме оттук. — Рибока влезе в стаята, където магьосникът посрещаше клиентите си.
И Смедс дойде пет минути по-късно — носеше голям стъклен буркан и две книги.
— Какво е това, по дяволите?
— Ръката на Тими. Намерих я в една задна стая. Там има какви ли не шантави работи.
— Мамка му. Радвам се, че решихме да поогледаме. — Той самият също си бе избрал няколко книги. — Да се пръждосваме оттук и да се отървем от тия работи. През прозореца. Ще го затворим и резето само ще се спусне зад нас. Първи съм аз, да проверя дали е чисто.
Ръцете на Смедс трепереха, когато си наля първата кана бира. Но не беше толкова мъчно, колкото си представяше. Все пак някаква реакция имаше. Повече, отколкото показваше Дъртия рибок.
Погрижиха се за ръката и книгите. Най-опасната нишка бе прерязана. Оставаше само едно.
Техният благодетел, капралът от Нощната стража, се домъкна с кофата си за бира, ухили се на всички и отиде да му я напълнят пак.
— Мамка му! — възкликна Смедс. — Съвсем забравих! Тази вечер имах среща с момиче!
Рибока го изгледа съчувствено, а после рече:
— Пийни си. Дремни си. Все още сме свършили само половината работа.
XXXVI
Като че никога не бях виждал Глезанка да върши нещо, което да оправдава репутацията й на Бялата роза. Може би защото тя беше толкова неугледна на вид — някаква си дрипава руса уличница със сплъстена коса на двайсет и няколко години, която много добре щеше да се вписва в цялата тайфа там, в картофените ниви. Само дето сега би изглеждала много по-изтормозена, защото от десет години щеше да цвъка деца.
Освен дето беше глухоняма, което за нас, останалите, неизменно трудно не се объркваше с глупава, според мен е трудно да я приемаш насериозно, защото тя прави всичко с такава лекота и нехайство. Вземете например онова нападение над манастира. Мина по-мазно и от мазните бухалски курешки. И никой нямаше да пострада, ако онова чудовище, Псето Жабоубиец, не се беше пльоснало насред ония кентаври, когато офейкваше. Пък и те си бяха виновни. Поразгорещиха се повече, отколкото трябва. Ако си стояха по-назад, както се искаше от тях, щяха да имат време да се дръпнат.
Тя несъмнено се ползваше с уважението на бога-дърво и имаше влияние над него колкото си иска. Според мен то би задоволило всичките й прищевки.
Обаче тя не се надуваше.
Отначало беше странно. Там, където се намираше Глезанка, неизменно се навърташе и Мълчаливия, който се опитваше едновременно да застане между нея и Боманц и между момичето и Гарвана, само че магьосникът и Гарвана изобщо не припарваха един до друг, защото взаимно си имаха доверие толкова, колкото и Мълчаливия вярваше и на двамата.
В някакъв смисъл беше забавно. Защото ако изминеш две-три мили по въздуха на гърба на чудовище, който споделяш с към двеста твари, които биха те хапнали за закуска, ако не слушкаш, много ясно, че няма как да се отървеш така без нищо, колкото и да се мъчиш.
Братята Торква го знаеха. Аз също. И Глезанка. Но онези тримата гении — Боманц, Гарвана и Мълчаливия, бяха толкова заети с това да важничат и да чоплят дупката от чеп в центъра на вселената, че това изобщо не им минаваше през ум.
Но братята Торква аз малко ги притеснявах. Нали навремето съм служил в Стражата, а те — в Черния отряд. Мислеха, че може да им имам зъб.
Но вече казах, че Бялата роза не се надуваше, макар и да беше Бялата роза. Тя не обичаше да й казват другояче освен Глезанка. Нямаше нищо против, когато аз се опитвах да я заговоря. Против бяха само Гарвана и Мълчаливия. Когато Гарвана се опита да протестира, аз му казах да си навре протестите знаете къде, а тя май отправи същото послание към Мълчаливия. Той не правеше нищо, освен дето висеше наоколо и имаше такъв вид, сякаш се чудеше откъде да ме подхване с ножа, когато аз разговарях с нея.