Пък уж и двамата бяха големи мъже. Много по-възрастни от мен.
Гарвана бе виновен, че изобщо можех да разговарям с нея. Само на себе си можеше да се сърди. Тъкмо той настояваше да науча езика на знаците, за да разговаряме, когато не можем да говорим на глас.
Не че в началото ние с Глезанка много си общувахме. Само „здрасти, как си“ и тям подобни. Мен не ме биваше много. Докато разговаряхме, тя ме научи и на други знаци.
Глезанка не си го каза направо, но имах чувството, че е зажадняла да си поприказва с някой друг освен с Мълчаливия. Не можеше да ми го каже, след като той през цялото време се мотаеше около нея.
Когато започнах, единственото, което наистина исках да разбера, беше какво тя всъщност мисли за Гарвана. Исках да му попреча да се направи на още по-голям глупак. Може би тя го схвана. Умница си беше. Така и не ми даде никакъв шанс да го разбера.
Така че след два-три дни вече си говорехме като какво е да си израснал в провинцията, когато навсякъде наоколо бушува война. Лесно беше да се разбере защо е станала такава. Тази история я знаеха всички и затова нямаше нужда тя да обяснява.
Казах й, че съм постъпил в армията, за да се махна от фермата, а на мен тогава Бунтовниците не ми изглеждаха по-читави от имперските войници. Може би защото тя още не се беше захванала да ги чисти. А на имперските войници им плащаха. Добре и навреме.
Тя като че не се обиди, така че продължих с тайната си житейска философия: всеки тъпак, който постъпи войник за идеята, а не заради парите, заслужава да умре за отечеството си. Щом като ще залагаш всичко наведнъж срещу някого, то по-добре, ще е, залогът да е нещо, което после можеш да отнесеш със себе си.
Това наистина я обиди. Няколко минути я изгаряше, а после утихна до постоянно тлеене — тя се опитваше да ме убеди, че съществуват абстракции, за които си струва да се биеш и да умреш, а аз се придържах към позицията си, че без значение колко възхитителна е каузата, няма смисъл да те убиват заради нея, защото някакви си двайсет години по-късно никой няма да те помни, или пък дори да е така, хич няма и да му пука за тебе.
Изминаха два дни. Имах чувството, че ако самомнението не им пречеше, Гарвана и Мълчаливия щяха да се съюзят срещу мен, задето се навъртам около гаджето им.
С нея се разговаряше лесно. Признавах неща, които никога преди не бях казвал, защото си мислех, че нямат стойност, като се има предвид източника. Какво представляват хората и светът, такива ми ти работи.
Не бях осъзнал колко цинични са схващанията ми, докато не се опитах да ги подредя и изложа по недвусмисления начин, който налага езикът на знаците.
Казах й, че не съм могъл да повярвам в нейното движение, защото то не обещаваше нищо за бъдещето освен свобода от тиранията на миналото. Казах й, че и малкото философия, която съм забелязал да управлява движението, напълно пренебрегва човешката природа. Че ако Бунтовниците някога успеят да катурнат империята, онова, което ще я замени, ще бъде дори по-лошо. Такъв беше урокът на историята. Новите режими, за да подсигурят оцеляването си, винаги бяха по-гадни от тези преди тях.
Постоянно човърках темата какво предлагаха Бунтовниците на място на империята. Според моя ограничен опит обитателите на империята живееха по-сигурно и бяха по-преуспели и по-работливи от времето преди нея — освен в областите, където присъствието на Бунтовниците бе активно. Казах й, широките народни маси свободата изобщо не ги вълнува. Че тя като идея им е чужда — или поне такава, каквато беше според определението на нейните Бунтовници.
Споменах й, че за един селянин — а селяни са вероятно три четвърти от населението — свобода означава да можеш да си изхранваш семейството и да продаваш остатъците на пазара.
Когато напуснах дома, картофените ниви и всичко останало се обработваше общо. Работата бе продължителна, тежка и досадна, но никой не ходеше гладен и дори в неплодородните години оставаше достатъчно от реколтата, че да осигури някакви малки луксове. По времето на дядо ми обаче нашата нива представлявала само едно парче земя сред безкрайните имоти на един едър земевладелец. Хората, живеещи там, били част от мебелировката, като дърветата, водата и дивеча, законно прикрепени към земята. Имали какви ли не задължения към господаря, които трябвало да изпълнят, преди да могат да се захванат с обработването на земята. А от реколтата задължително предавали на земевладелеца твърдо установени количества — преди всичко останало. Ако годината се случела лоша, господарят можел да вземе всичко.